Дейвид Едингс - Магьоснически гамбит

Гарион се засмя.

— В крайна сметка, Гарион, ние до известна степен трябва да запазим и достойнството си — каза старецът възмутено. — Ако тръгнем да приказваме „Блъсни се!“ или „Цопни!“, или други подобни фрази, никой няма да ни приема на сериозно.

Гарион искаше да престане да се смее, ала просто не можеше. Белгарат му обърна гръб и се отдалечи, мърморейки си под нос.

Когато се върнаха при останалите, видяха, че палатките са прибрани, а товарът — вече разпределен по конете.

— Няма смисъл да стоим повече тук — каза леля Поул. — Другите ни чакат. Успя ли да го накараш да разбере нещо, татко?

Белгарат само изсумтя.

— Разбирам, че нещата не са потръгнали както трябва.

— Ще ти обясня по-късно — кратко изрече той.

По време на отсъствието на Гарион Се’недра — с много ласкателства и цял скут с ябълки от запасите им — беше примамила жребчето и го беше довела до състояние на възторжено раболепие. То безсрамно вървеше след нея и в хладните погледи, които отправяше към Гарион, нямаше и следа от чувство за вина.

— Ще го разболееш — обвини я Гарион.

— Ябълките са полезни за конете — отвърна тя небрежно.

— Кажи й, Хетар.

— Няма да му навредят — отговори мъжът с орловия нос. — Това е обичаен начин да спечелиш доверието на млад кон.

Гарион се опита да измисли някакво друго подходящо възражение, ала не успя. Неизвестно защо видът на малкото животно, докосващо с муцуна Се’недра, го обиждаше, макар че момъкът не можеше да посочи точната причина за гнева си.

— Кои са тези „други“, Белгарат? — попита Силк. — Онези „други“, за които спомена Поулгара?

— Моите братя — отговори старият вълшебник. — Нашият учител им е съобщил, че идваме.

— Чувал съм какви ли не разкази за Братството на вълшебниците. Наистина ли са толкова забележителни, както се разправя?

— Мисля, че ви предстои мъничко да се разочаровате. — обади се леля Поул. — Повечето вълшебници обикновено са капризни старци с цял куп лоши навици. Аз пораснах сред тях, така че ги познавам добре. — Тя обърна лице към дрозда, който бе кацнал на рамото й и пееше с обожание. — Да — рече тя на птицата. — Зная.

Гарион се приближи до леля си и внимателно се вслуша в птичата песен. Отначало тя му се стори просто свирукане — красиво, ала безсмислено. После той постепенно започна да схваща значението на откъслечни фрази — малко тук, малко там. Птичката пееше за гнезда и малки пъстри яйчица, за изгревите и безкрайната радост от летенето. По-късно ушите му като че ли изведнъж се отпушиха и Гарион започна да разбира всичко. Чучулигите пееха за летене и песни, лястовичките чуруликаха за скрити семена и мушици. Ястребът, който кръжеше над главата му, с писък изпя самотната си песен как се носи върху вятъра и описа жестоката радост при убиването на плячката. Гарион беше потресен, въздухът около него оживя от думи.

Леля Поул го погледна строго.

— Това е само началото — рече тя, без да си дава труд да обяснява по-подробно.

Гарион беше така пленен от света, който току-що се беше разкрил пред него, че отначало не забеляза двамата мъже с коси с цвят на сребро. Те стояха заедно под едно високо дърво и чакаха групата пътешественици да се приближи. Носеха еднакви сини одежди, белите им коси бяха твърде дълги, макар че и двамата бяха гладко обръснати. Когато ги видя, Гарион си помисли, че зрението му изневерява. Мъжете така си приличаха, че беше невъзможно човек да различи единия от другия.

— Белгарат, братко наш — заговори единият, — страшно дълго време…

— …не сме се виждали — завърши вторият.

— Здравейте, Белтира — поздрави ги Белгарат, — и Белкира.

Слезе от коня си и ги прегърна.

— Скъпа, скъпа мъничка Поулгара — изрече единият.

— Долината беше… — започна другият.

— …пуста без тебе — довърши мисълта му вторият, обърна се към брат си и каза възхитено: — Наистина много поетично.

— Благодаря — скромно отговори първият.

— Това са моите братя Белтира и Белкира — осведоми Белгарат членовете на групата, които вече бяха започнали да слизат от конете. — Не се опитвайте да ги възприемате поотделно. И без това никой не е в състояние да различи единия от другия.

— Ние можем — заявиха в хор близнаците.

— Не съм сигурен дори и в това — отвърна им Белгарат с мека усмивка. — Умовете ви са толкова близки, че всичките ви мисли започват у единия и свършват у другия.

— Винаги прекалено усложняваш нещата, татко — намеси се леля Поул. — Това е Белтира — и тя целуна единия от миловидните старци, — а този е Белкира — след което целуна и другия. — Винаги съм ги различавала, още от дете.