Дейвид Едингс - Магьоснически гамбит

Тя се разсмя още по-силно.

— Смятам, че трябва да му обясниш някои неща, татко — намеси се леля Поул. — Той, изглежда, няма дори най-бегла представа за начина, по който силите реагират една спрямо друга. — Тя критично огледа Гарион и каза: — Истински късмет е, че не си решил да хвърлиш скалата. Можеше да излетиш и да се приземиш някъде в центъра на Марагор.

— Ама наистина не е чак толкова смешно — заяви Гарион на всички. — Не е така лесно, колкото изглежда, да знаете. — Осъзна, че се държи като глупак, и се обърка, но и малко се обиди от весело им настроение.

— Ела с мен, момче — изрече Белгарат твърдо. — Струва ми се, че трябва да започнем от самото начало.

— Аз не съм виновен, че не знаех — възрази Гарион. — Трябваше да ми кажеш.

— Въобще не си помислих, че възнамеряваш да започнеш с експериментите си толкова скоро — отговори старецът. — Повечето от нас проявяват достатъчно здрав разум и очакват напътствия, преди да се захванат да променят местната география.

— Е, поне успях да я преместя — рече Гарион, сякаш се отбраняваше от бъдещи обвинения, и последва стареца към кулата.

— Прекрасно. А върна ли я на мястото й?

— Защо? Има ли някакво значение?

— Тук, в Долината, не разместваме нещата. Всичко, което се намира на определено място, има причина да бъде точно на него и не бива да бъде премествано.

— Не знаех — извини се Гарион.

— Сега вече знаеш. Хайде да отидем и да върнем скалата на мястото й.

— Дядо? Докато местех скалата, ми се струваше, че черпя сили от всичко, което ме обкръжава. Силата просто се вливаше у мен отвсякъде. Това означава ли нещо?

— Винаги се получава така — обясни Белгарат. — Когато правим нещо, черпим сила за извършването му от средата, която ни обкръжава. Когато си изгорил Чамдар например, ти си поел топлината от всичко, което те е заобикаляло — от въздуха, от земята, от всички хора, които са били наблизо. Извлякъл си по мъничко топлина от всичко, за да запалиш този огън. Когато си преобърнал скалата, си почерпил сили, за да преодолееш тежестта й, от всичко наоколо.

— Аз си мислех, че цялата сила идва отвътре.

— Така е само когато създаваш — отговори старецът. — Тази сила трябва да произлиза от самите нас. За всичко останало ние я вземаме отвън. Приемаме по мъничко мощ оттук-оттам и после я освобождаваме на определено място. Никой не е достатъчно могъщ да носи сила, която е необходима и за най-простото нещо.

— Значи тъкмо това става, когато някой се опита да унищожи нещо — подхвана Гарион, осланяйки се на интуицията си. — Събира цялата сила, но после не е в състояние да я освободи и просто… — Той разпери ръце.

Белгарат го измери с внимателен поглед.

— Имаш особен ум, момче. Трудните неща разбираш с лекота, ала, изглежда, не можеш да схващаш простите. Ето я скалата — старецът поклати глава. — Не бива така. Постави я където й е мястото и този път опитай да не вдигаш толкова много шум. Врявата, която вдигна вчера, отекна из цялата Долина.

— Какво да направя? — попита Гарион.

— Събери сила в себе си — каза Белгарат. — Поеми я от всичко около тебе.

Гарион опита да го стори.

— Не от мен! — разпалено възкликна старецът.

Гарион изключи дядо си от своето поле на действие и започна да поема мощ. След миг-два започна да чувства цялото си тяло изтръпнало, а косата — настръхнала.

— А сега какво? — попита той и стисна зъби, за да задържи силата у себе си.

— Окажи мислен натиск зад себе си и същевременно блъскай скалата.

— Къде да отправя натиска зад себе си?

— Към всичко — и не забравяй да блъскаш скалата. Това трябва да се извърши едновременно.

— Няма ли да се окажа… притиснат между двете сили?

— Напрегни се.

— Трябва да побързаме, дядо — рече Гарион. — Чувствам се така, сякаш ще избухна всеки момент.

— Задръж. Сега съсредоточи волята си върху скалата и произнеси думата.

Гарион протегна ръце пред себе си и заповяда:

— Блъсни се!

Почувства прилива на сила и ревящия звук.

Че се звучно „туп“; скалата се люшна, преобърна се и падна на старото си място. Гарион изведнъж почувства, че цялото тяло го боли като натъртено, и падна на колене от изтощение.

— „Блъсни се“ ли? — изрече Белгарат невярващо.

— Нали ми каза да я блъсна!

— Казах ти да блъскаш, а не да произнесеш думата „блъсни“.

— Но работата е свършена. Какво значение има коя дума съм използвал?

— Просто въпрос на стил — каза старецът огорчено. — „Блъсни се“ ми звучи някак… бебешки.