Дейвид Едингс - Магьоснически гамбит

Мандорален отиде до палатката си и изнесе доспехите си. Подреди ги на земята и започна внимателно да ги оглежда — търсеше вдлъбнатинки и петънца от ръжда.

Изпълнен с надежда, Силк разклати в шепа чифт зарове и погледна умолително Барак.

— Ако нямаш нищо напротив, смятам, че бих се радвал на компанията на парите си още известно време — отклони поканата му гигантът.

— Цялото това място буквално вони на домашно огнище — оплака се Силк. После въздъхна, прибра заровете и отиде да си вземе игла и конец. Беше съдрал туниката си на някакъв храст.

Се’недра пак се беше покатерила на огромното дърво и подскачаше сред клоните — според Гарион поемаше неимоверни рискове, мятайки се от клон на клон с котешко безгрижие. След като я погледа няколко секунди, той изведнъж изпадна в унес, припомняйки си внушаващата страхопочитание среща тази сутрин. Вече беше срещал боговете Иса и Мара, ала в Алдур беше открил нещо неповторимо. Привързаността, която Белгарат и леля Поул демонстрираха така явно към този бог, който винаги беше оставал откъснат от хората, говореше убедително на Гарион. Религиозните обичаи в Сендария, където беше възпитан, по-скоро приемаха този бог, отколкото го изключваха добрият сендар беше безпристрастен спрямо боговете и оказваше еднаква почит на всеки един от тях — дори на Торак. Ала сега Гарион почувства особена близост и почит към Алдур и тази промяна в теологическото му мислене определено изискваше размисъл.

Една вейка го удари по главата и той сепнато вдигна поглед.

Се’недра стоеше на един клон точно над главата му и се подсмихваше дяволито.

— Момче — изрече тя с най-пренебрежителния и обиден тон, на който беше способна. — Мръсните съдове от закуската ще изстинат. После трудно ще изчистиш мазнината, ако я оставиш да се стегне.

— Не съм ти прислужник — отвърна той.

— Измий съдовете, Гарион — заповяда му тя, гризвайки крайчеца на един свой кичур коса.

— Измий си ги сама.

Тя го измери с гневен поглед и свирепо захапа безобидния кичур.

— Защо непрекъснато си дъвчеш косата? — сприхаво попита той.

— Какви ги говориш? — поинтересува се принцесата и измъкна кичура от зъбите си.

— Всеки път, когато те погледна, си завряла коса в устата си.

— Не е вярно! — отвърна възмутено тя. — Ще измиеш ли съдовете?

— Не. — Той я погледна с премрежени очи. Късата й туника разкриваше прекалено много от краката й. — Защо не отидеш да си наметнеш някоя дрешка? — предложи Гарион. — Може да не ни харесва непрекъснато да се разхождаш полугола.

И свадата се почна. Накрая Гарион се отказа от желанието си последната дума да е негова и отвратен напусна полесражението.

— Гарион! — изпищя след него тя. — Само да си посмял да се махнеш и да ме оставиш с всички тези мръсни съдове!

Той не й обърна никакво внимание и продължи да върви.

След няколко крачки почувства познатото докосване на влажна муцуна по лакътя си и разсеяно почеса ушите на жребчето. То потрепера от удоволствие и с любов се отърка о него. След това, неспособно да се сдържа повече, се спусна в галоп по поляната, за да досажда на цяло семейство зайци, които кротко си хрупаха трева. Гарион се усмихна. Утринта беше прекалено хубава, за да позволява на някаква си разправия с принцесата да я помрачи.

Струваше му се, че в Долината има нещо особено. Светът около нея изстиваше с приближаването на зимата, връхлитаха го бури и опасности, ала тук като че ръката на Алдур беше протегната и ги закриляше, изпълвайки цялата страна с топлина, мир и някакво вечно, магическо спокойствие. В този повратен момент от своя живот Гарион имаше нужда от колкото се може повече топлина и спокойствие. Имаше неща, които трябваше да усвои, и му трябваше време — поне малко време, поне няколко дни без опасности и бури.

Беше изминал почти наполовина разстоянието до кулата на Белгарат и чак тогава осъзна, че върви към нея. Високата трева беше обсипана с роса и скоро ботушите му подгизнаха, но дори и това не помрачи красотата на деня.

Момъкът заобиколи кулата няколко пъти. Макар че с лекота откри камъка, който служеше вместо врата, реши да не го отваря. Не би било възпитано да влезе без покана в кулата на стареца, при това не беше сигурен, че вратата ще се подчини на друг глас, различен от този на Белгарат.

При последната мисъл Гарион рязко спря и започна да си припомня всички подробности — опитваше се да открие момента, когато бе престанал да мисли за дядо си като за господин Улф, а бе приел факта, че старецът е Белгарат. Тази промяна му изглеждаше важна — някаква повратна точка в живота му.