Дейвид Едингс - Магьоснически гамбит

В този момент Се’недра излезе от палатката, която споделяше с леля Поул. Дребничкото момиче се протегна с огромно удоволствие и прокара пръсти през буйната си дълга грива. Беше облечена в туника, каквито носеха дриадите, а на нозете си носеше сандали.

— Се’недра — извика я леля Поул. — Ела тук.

— Да, лейди Поулгара — послушно отвърна малката принцеса и се приближи към огъня. Краката й като че едва докосваха земята. След това видя Алдур и очите й се разшириха.

— Това е нашият учител, Се’недра — каза й леля Поул. — Той искаше да се срещне с тебе.

Принцесата объркано се взря в бляскавата фигура на бога. Нищо в живота й досега не я бе подготвило за такава среща. Тя спусна клепачи, след това срамежливо вдигна поглед и мъничкото й лице хитро и почти светкавично придоби възможно най-трогателно изражение.

Алдур меко се засмя.

— Тя е като цвете, което очарова, без да го съзнава. — Очите му се взряха дълбоко в очите на принцесата. — Ала в нея има и твърдост на стомана. Достойна е за своята задача. Давам ти благословията си, дете мое.

Се’недра отговори с инстинктивен реверанс, изпълнен с грация. Гарион за пръв път я видя да се покланя пред някого.

Алдур се обърна и насочи вниманието си изцяло към Гарион. Кратка, неизразима с думи размяна на поздрави премина между бога и съзнанието, което споделяше мислите на Гарион. Тази моментна среща излъчваше чувство на взаимно уважение и обща отговорност. След това Гарион почувства гигантското докосване на ума на Алдур върху своя собствен и осъзна, че богът е видял и разбрал всяка негова мисъл и чувство.

— Здравей, Белгарион — тържествено изрече Алдур.

— Учителю — отговори Гарион и падна на едно коляно, без всъщност да знае защо го прави.

— Всички очаквахме твоята поява от началото на времето. Ти си корабът, събрал всички наши надежди. — Алдур вдигна ръка. — Давам ти благословията си, Белгарион. Много съм доволен от тебе.

Цялото същество на Гарион беше пропито от любов и благодарност и топлината от благословията на Алдур изпълни сърцето му.

— Скъпа Поулгара — обърна се Алдур към леля Поул. — Твоята дарба е безценна за нас. Белгарион най-сетне се появи и светът трепери при неговото пристигане.

Леля Поул отново се поклони.

— Нека сега се разделим — каза Алдур на Белгарат и леля Поул. — Добре сте се справили с изпълнението на първата част от задачата си. Сега трябва да ви дам наставленията, които ви обещах, когато за пръв път ви насочих по този труден път. Онова, което преди време беше забулено в мъгла, днес става по-ясно и ние виждаме какво се простира пред нас. Нека сега погледнем към този ден, който от толкова време очакваме, и да се подготвим за него.

Тримата се отдалечиха от огъня и на Гарион се стори, че докато вървят, бляскавият ореол, който обкръжаваше Алдур, сега приема в сиянието си и леля Поул, и дядо му. Някакво движение или звук отклони за миг погледа му и когато момъкът отново погледна след тримата, те бяха изчезнали.

— О, Белар! — въздъхна дълбоко Барак. — Това си заслужаваше да се види!

— Смятам, че на нас, измежду всички други хора, беше оказана извънредна чест — каза Мандорален.

Всички бяха поразени от чудото, на което току-що бяха станали свидетели.

— Хайде — сепна ги гласът на Се’недра. — Какво стърчите с отворени усти! Махнете се от огъня.

— Какво ще правиш? — попита я Гарион.

— Лейди Поулгара ще е заета — изрече дребното момиче високомерно. — Затова аз ще приготвя закуската. — И се приближи към огъня с убедителна деловитост.

Беконът не беше съвсем непоносимо прегорял, ала опитите на Се’недра да препече филиите хляб върху пламъците се оказаха пълен провал, а овесената й каша беше цялата на бучки, твърди като спечени буци пръст в изгоряло от слънцето поле. Гарион и останалите обаче изядоха всичко, каквото им предложи, без никакъв коментар, благоразумно избягвайки погледите, които принцесата им отправяше, сякаш ги предизвикваше да изрекат, ако посмеят, дори една-единствена критична дума.

— Чудя се колко ли време ще се забавят — рече Силк след като приключиха със закуската.

— Според мен боговете имат слаба представа за времето — мъдро заяви Барак и приглади брадата си. — Очаквам да се върнат най-рано привечер.

— Значи ще имам време да огледам конете — реши Хетар. — Да ги почистя от репеи и да прегледам копитата им — просто за всеки случай.

— Аз ще ти помогна — предложи Дурник и стана.

— Острието на меча ми се е понащърбило — спомни си Барак, измъкна от пояса си парче шуплест камък, извади и меча си и почна да го точи.