Дейвид Едингс - Магьоснически гамбит

— Ала вместо това той те направи вълшебник.

— Не. Направи ме слуга — роб. Работих за него пет години, преди дори да узная кой е той. Понякога си мислех, че го мразя, ала трябваше да правя каквото ми беше наредил — наистина не знаех защо. Последната сламка, която преля чашата на търпението ми, беше, когато ме накара да махна една голяма скала от пътя му. Напъвах се с всичка сила, ала не успях дори да я помръдна. Накрая се ядосах достатъчно силно и я преместих не с гърба, а с ума си. Той, разбира се, беше чакал тъкмо това. След този случай започнахме да се разбираме по-добре. Той промени името ми от Гарат на Белгарат и ме направи свой чирак.

— И свой ученик?

— Това отне повече време. Трябваше да науча много неща. По времето, когато ме нарече свой ученик, аз вече търсех причината, поради която някои звезди падат от небето, а той работеше върху един кръгъл сив камък, който беше намерил на речния бряг.

— Откри ли някога причината, искам да кажа — онази, която кара звездите да падат?

— Да. Тя не е чак толкова сложна. Свързана е с равновесието. Светът има нужда от определено тегло, което поддържа въртенето му. Когато то започва да се забавя, някои близки звезди падат и така компенсират разликата в теглото.

— Никога не бях си помислял за това.

— Нито пък аз — от доста дълго време.

— Ами камъкът, за който спомена? Той ли беше…

— Да, той беше Кълбото — потвърди Улф. — Просто обикновена скала, преди да я докосне моят учител. Както и да е, научих тайната на Волята и Думата — която в крайна сметка не е чак толкова голяма тайна. Тя съществува във всеки един от нас — ала вече ти говорих за това, нали?

— Да, така мисля.

— Вероятно е така. Имам склонност да се повтарям.

Старецът вдигна свитък пергаменти, погледна го, след това отново го остави.

— Толкова много неща съм започнал и не съм завършил — въздъхна той.

— Дядо?

— Да, Гарион?

— Ами — тази наша способност — какви неща можеш да извършиш в действителност с нея?

— Зависи от ума ти, Гарион. Сложността на дарбата зависи от сложността на ума, който я използва. Очевидно е, че силата, заложена в нас, не би могла да извърши нещо, което умът не може да си представи. Това беше и предназначението на нашите изследвания — да разширим умствените си възможности, за да използваме своята мощ докрай.

— Ала умът на всеки човек е различен.

— Да.

— Нима това не означава, че… нещото у нас — момъкът избягваше да използва думата „сила“, — че нещото у нас е различно? Искам да кажа — понякога ти извършваш едни неща, а друг път караш леля Поул да ги прави.

Улф кимна.

— Да, силата е различна във всеки един от нас. Има определени неща, които всички можем да правим. Например умеем да пренасяме разни неща.

— Леля Поул го нарича „транс…“ — Гарион се поколеба. Не можеше да си спомни думата.

— Транслокация — помогна му Улф. — Преместване на нещо от едно място на друго. Това е най-простото нещо — обикновено с него се започва — и то вдига страшен шум.

— Тя ми каза същото. — Гарион си припомни роба, който беше измъкнал от реката в Стис Тор.

— Поулгара е в състояние да прави неща, които аз не мога — продължи Улф. — Не защото е по-силна от мене, а защото нейният начин на мислене е различен от моя. Все още не сме сигурни какво можеш да правиш ти, защото не знаем как действа умът ти. Изглежда, че някои неща, които аз дори не бих и опитал да сторя, на теб се удават с лекота. Може би това е така, защото ти не осъзнаваш колко са трудни.

— Не разбирам напълно какво искаш да кажеш.

Старецът го погледна.

— Може би наистина все още не разбираш. Помниш ли лудия монах, който се опита да те нападне в онова селце в северна Толнедра, тъкмо когато бяхме прекосили Арендия?

Гарион кимна.

— Ти излекува неговата лудост. Това не звучи особено впечатляващо, докато не осъзнаеш, че в момента, когато го изцели, ти трябваше да разбереш в пълна степен природата на неговото заболяване. Това е нещо извънредно трудно, а ти го направи, без дори да помислиш за него. А след това, разбира се, идва и случаят с жребчето.

Гарион погледна през прозореца към малкото конче, което тичаше с буйни подскоци по поляната около кулата.

— Жребчето беше мъртво, но ти го накара да започне да диша. За да го направиш, ти трябва да разбираш какво означава смъртта.

— Беше просто стена — обясни Гарион. — Всичко, което направих, беше да протегна ръка през нея.

— Смятам, че има и нещо повече. Онова, което, изглежда, си способен да правиш, е следното: ти си представяш изключително трудни идеи посредством много прости образи. Това е рядка дарба, ала тя крие известни опасности, които би трябвало да осъзнаеш.