Дейвид Едингс - Магьоснически гамбит

— Дали само си въобразявам, или те наистина приказват? — попита той.

— Учудвам се, че не си ги чул по-рано — отговори Улф. — Всяка птица бъбреше името й през последните десет левги.

„Погледни ме, Поулгара, погледни ме“ — сякаш изричаше една лястовичка, която започна да описва цяла серия главоломни фигури над главата й. Жената меко й се усмихна и птицата удвои усилията си.

— Никога по-рано не съм ги чувал да приказват — чудеше се Гарион.

— Те винаги разговарят с нея — обясни Улф. — Понякога бъбренето им продължава с часове. Затова понякога тя изглежда малко разсеяна. Слуша птиците. Твоята леля се разхожда сред свят, изпълнен с разговори.

— Не знаех.

— Малцина го знаят.

Жребчето, което се носеше в спокоен тръс след Гарион, докато слизаха по полегатите възвишения, полудя от радост, когато стигнаха до тучната трева на Долината. С изумителна скорост то затича сред ливадите, търкаляше се в тревата, тънките му крачета не издържаха на безкрайните разстояния. Галопираше, описвайки дълги, извити дъги сред ниските хълмчета. Съвсем съзнателно налиташе в стада от пасящи елени, плашеше ги и ги караше да побягват, а след това се втурваше след тях.

— Връщай се! — крещеше след него Гарион.

— Няма да те чуе — казваше му Хетар и се усмихваше на лудориите на малкото конче. — Най-малкото ще се преструва, че не чува. Весело му е.

„Веднага се връщай тук!“ — Гарион изпрати тази мисъл малко по-твърдо, отколкото възнамеряваше. Предните крака на жребчето се вцепениха, то се хлъзна напред и едва тогава спря. После се обърна и послушно пое в тръс към Гарион. Очите му искряха извинително.

— Лош кон! — смъмри го Гарион.

Жребчето наведе глава.

— Не му се карай — рече Улф. — Ти също си бил много, много млад.

Гарион веднага съжали за думите, които беше изрекъл, потупа кончето и му се извини:

— Всичко е наред.

Кончето го погледна с благодарност и отново заподскача из тревата, макар че оставаше наблизо.

Принцеса Се’недра наблюдаваше Гарион от доста време. Следеше го със замислен поглед и навила кичурче от бакърената си коса на показалеца си, разсеяно го хапеше с белите си зъби. Всеки път, когато се обърнеше, Гарион виждаше, че принцесата го наблюдава и гризе косата си, и по някаква неизвестна причина това го тревожеше.

— Ако беше мое, нямаше да се държа така жестоко с него — изрече принцесата обвинително.

Гарион предпочете да не й отговори.

Минаха край три разрушени древни кули. Изглежда, бяха се издигали на шестдесет стъпки, макар че времето и годините ги бяха разрушили. Последната бе почерняла като от огън.

— Тук имало ли е някаква война, дядо? — попита Гарион.

— Не — отговори Улф тъжно. — Кулите принадлежаха на моите братя. Онази ей там беше на Белсамбар, а другата до нея — на Белмакор. Те умряха преди много години.

— Не мислех, че и вълшебниците умират.

— Те се измориха… или може би изгубиха надежда. Направиха така, че да престанат да съществуват.

— Значи са се самоубили?

— Да, може и така да се каже. Ала беше малко по-сложно.

Гарион не настоя да разговарят повече по този въпрос, понеже старецът, изглежда, предпочиташе да не навлиза в подробности.

— Ами какво ще кажеш за онази — кулата, която е изгоряла? На кого беше тя?

— На Белзедар.

— Нима ти и останалите вълшебници сте я изгорили, когато е преминал на страната на Торак?

— Не, той сам я подпали. Предполагам, че по този начин искаше да ни покаже, че вече не е член на нашето братство. Белзедар открай време обича драматичните жестове.

— А къде е твоята кула?

— В сърцето на Долината.

— Ще ми я покажеш ли?

— Ако искаш.

— А леля Поул има ли своя собствена кула?

— Не. Тя остана при мен, докато порасне, после двамата заедно тръгнахме по света. Така и не намерихме време да построим кула и за нея.

Продължиха да яздят до късно следобед и спряха, за да пренощуват под огромно дърво, което самотно се издигаше в центъра на широка поляна.

Се’недра скочи от седлото си и затича към дървото. Червената й коса се носеше след нея като вихрушка.

— Колко си красиво! — възкликна тя и постави ръцете си със страхопочитание и любов върху грубата кора.

Господин Улф поклати глава.

— Дриади! Направо губят ума си, когато видят дървета.

— Не познавам какво е — рече Дурник и леко се намръщи. — Не е дъб.

— Може би е някаква южна разновидност — предположи Барак. — Аз също никога не съм виждал точно такова дърво.

— Много е старо — подхвана Се’недра и нежно долепи буза до ствола. — Говори по странен начин, но ме харесва.