Дейвид Едингс - Магьоснически гамбит

— Доста жестоко е да дадеш такава играчка на дете.

— Трябваше да направя нещо — отговори Улф. — Като малка тя все пищеше. Белдаран беше тихо, кротко момиченце, ала леля ти все беше недоволна.

— Коя е Белдаран?

— Близначката на леля ти. — Гласът на стареца изтъня и за минута той впери тъжен поглед през един от прозорците. Накрая въздъхна и отново се обърна към облата стая. — Май че трябва да поизчистя малко — рече той, оглеждайки прахта и боклуците.

— Позволи ми да ти помогна — предложи Гарион.

— Но много внимавай да не счупиш нещо — предупреди го старецът. — Някои от тези неща са ми отнели цели векове, докато ги направя. — Той закрачи из стаята, вземаше разни предмети и отново ги оставяше на местата им, от време на време духваше върху тях, за да поизчисти прахта. Усилията му, изглежда, не водеха доникъде.

Накрая спря и се взря в един нисък груб стол. Облегалката му бе цялата изподраскана и насечена, като от яки нокти на птица. Белгарат отново въздъхна.

— Какво ти е? — попита Гарион.

— Столът на Поледра — рече Улф. — Моята жена. Тя кацаше тук и ме наблюдаваше — понякога години наред.

— „Кацаше“ ли каза?

— Тя обичаше да приема формата на кукумявка.

— О! — Гарион никога не се бе замислял, че старецът навремето е имал жена, макар че очевидно все някога е бил женен, след като леля Поул и нейната близначка бяха негови дъщери. Ала привързаността към неговата изгубена далеч във времето съпруга към кукумявките обясняваше предпочитанието на леля Поул към формата на това пернато. Гарион съзнаваше, че двете жени, за които бе чул току-що — Поледра и Белдаран — са тясно свързани с неговото собствено родословно дърво; ала съвсем безпричинно негодуваше срещу тях. Те бяха споделили част от живота на неговата леля и на дядо му и той никога нямаше да узнае всичко за това време. Никога.

Старецът премести един пергамент и вдигна някакво устройство с особена форма, с увеличително стъкло, вградено в единия край.

— Мислех си, че съм те изгубил — заговори той на странния механизъм, докосвайки го с истинска нежност. — А ти си бил под този пергамент през цялото това време.

— Какво е това? — попита Гарион.

— Нещо, което направих, когато се опитвах да открия причината за съществуването на планините.

— Причината ли?

— Всяко нещо има причина за своето съществуваме. — Улф вдигна инструмента и отново заговори: — Гледай, всичко, което правиш, е… — Той спря и отново постави устройството на масата. — Прекалено е сложно да ти обясня. Дори самият аз вече не си спомням точно как се използва. Не съм го използвал от времето, когато Белзедар дойде в Долината. Щом той пристигна, изоставих всичките си изследвания, за да го обуча. — Белгарат се огледа сред прахта и бъркотията и каза: — Безполезно е. Бездруго ще се натрупа нова прах.

— Ти сам ли беше, преди да дойде Белзедар?

— Моят учител беше тук. Тази кула оттатък е негова. — Улф посочи през северния прозорец към висока, изящна каменна постройка, отдалечена на около миля от тях.

— Той наистина ли е тук? — попита Гарион. — Искам да кажа — не просто духът му, а самият той.

— Не. Беше тук преди да си тръгнат боговете.

— А ти винаги ли си живял тук?

— Не. Аз дойдох тук като крадец и се опитах да задигна нещо — е, предполагам, че всъщност това не е вярно. Бях някъде на твоята възраст, когато дойдох. Бях почти мъртъв.

— Как така? — сепнато запита Гарион.

— Бях измръзнал до смърт. Бях напуснал родното си село година преди това — след като умря майка ми — и първата зима прекарах при Безбожниците. Тогава те бяха много остарели.

— Какви са тези Безбожници?

— Улгоси — или по-скоро онези от тях, които взеха решение да не последват Горим до Пролгу. Те престанаха да имат деца, затова ме приеха с радост. По това време не разбирах езика им, а това, че ме глезеха, много ме изнервяше, затова през пролетта избягах. На следващата есен тъкмо се връщах при тях, ала недалеч оттук ме застигна снежна буря. Легнах да мра край кулата на моя учител — отначало въобще не знаех, че е кула. В снежната виелица, която фучеше като бясна, ми заприлича на купчина камъни. Доколкото си спомням, по това време направо съжалявах себе си.

— Мога да си го представя. — Гарион потрепера при мисълта, че може да се окаже сам, легнал да мре.

— Хленчех тихичко и тези звуци обезпокоили моя учител. Той ме пусна вътре — вероятно най-вече за да ме накара да млъкна. А аз, още щом влязох, започнах да се оглеждам какво мога да задигна.