Дейвид Едингс - Магьоснически гамбит

— Опасности ли? Какви например?

— Не опростявай прекомерно нещата. Например, ако човек е мъртъв, то за това има някаква убедителна причина — да речем сабя, забита в сърцето му. Ако го възвърнеш обратно към живота, той тъй или иначе незабавно отново ще умре. Както вече казах, не бива да правиш нещо просто защото си в състояние да го направиш.

— Струва ми се, че всичко това ще ми отнеме извънредно много време, дядо — въздъхна Гарион. — Трябва да се науча как да се контролирам; трябва да се науча какво не мога да правя, за да не се самоубия, опитвайки се да извърша нещо невъзможно; трябва да се науча какво съм в състояние да правя и какво би трябвало да правя. Ще ми се да нямах тази дарба.

— Понякога всички ние го искаме — каза старецът. — Ала това не зависи от нас. Не винаги съм харесвал нещата, които е трябвало да извърша. Същото се отнася и за леля ти Поул. Ала делата, които извършваме, са по-важни от това, които сме ние, така че правим онова, което се очаква от нас — независимо дали ни харесва, или не.

— Ами ако просто кажа: „Не, няма да го направя“?

— Предполагам, че би могъл, но няма да постъпиш така, нали?

Гарион отново въздъхна и отговори:

— Не. Предполагам, че няма.

Старият вълшебник го прегърна през раменете.

— Мислех си, че ще възприемеш нещата точно по този начин, Белгарион. Ти си свързан с тази сила — както и всички ние.

Странното вълнение, което винаги изпитваше при звученето на другото му, тайно име, накара младежа да потръпне.

— Защо всички упорито ме наричате така? — попита той.

— Белгарион ли? — меко изрече Улф. — Помисли си, момче. Помисли си какво означава това. През всичките тези години аз не разговарях с тебе и не ти разказвах разни занимателни приказчици само защото ми правеше удоволствие да слушам собствения си глас.

Гарион внимателно премисли тези думи.

— Ти си се наричал Гарат — разсъждаваше замислено той. — Ала бог Алдур е променил името ти на Белгарат. Зедар отначало си е бил Зедар, после Белзедар и накрая отново се е върнал към първото си име Зедар.

— В племето, където съм се родил, Поулгара щеше да се нарича само Гара. Поул е същото както Бел. Единствената разлика е, че тя е жена. Името й произхожда от моето, защото е моя дъщеря. Твоето име също произхожда от моето.

— Гарион — Гарат — изрече момчето. — Белгарат — Белгарион. Приличат си, нали?

— Естествено — отговори старецът. — Радвам се, че го забеляза.

Гарион се засмя. След това му хрумна една мисъл.

— Но аз все още не съм Белгарион, нали?

— Не съвсем. Предстои ти да извървиш още много път.

— Предполагам, че в такъв случай е най-добре вече да тръгвам — изрече момъкът и в гласа му се промъкна печална нотка. — Бездруго тъй или иначе нямам избор.

— Някак си знаех, че в крайна сметка ще поемеш по правилния път — каза господин Улф.

— Не ти ли се прищява понякога да си бъда отново Гарион, а ти — онзи стар разказвач на интересни истории, който посещава фермата на Фалдор? И леля Поул да приготвя вечерята в кухнята, а ние двамата да се крием под някоя копа сено с бутилка, която съм откраднал за тебе? — Носталгията на Гарион бликаше направо от сърцето му.

— Понякога, Гарион, понякога — призна Улф. Очите му гледаха някъде далеч-далеч.

— Ние никога няма да можем да се върнем там, нали?

— Не и по същия начин.

— Аз ще бъда Белгарион, а ти — Белгарат. Вече дори няма да бъдем същите хора.

— Всичко се променя, Гарион.

— Покажи ми онази скала — рече изведнъж Гарион.

— Коя скала?

— Онази, която Алдур те е накарал да преместиш — в деня, когато за пръв път си открил силата.

— О! — възкликна Белгарат. — Онази скала. Ето я там, бялата. Същата, върху която жребчето си подостря копитцата.

— Много е голяма!

— Радвам се, че оценяваш този факт по достойнство — скромно отговори Белгарат. — Самият аз си помислих същото.

— Мислиш ли, че аз бих могъл да я преместя?

— Никога няма да узнаеш, докато не опиташ, Гарион — каза Белгарат.

Когато се събуди на следващата сутрин, Гарион веднага разбра, че не е сам.

„Къде беше изчезнал?“ — попита беззвучно той. „Наблюдавах — отговори другото съзнание в ума му. — Виждам, че най-накрая си поел по верния път.“

„Имах ли някакъв друг избор?“

„Никакъв. Сега по-добре стани. Идва Алдур“

Гарион бързо се измъкна от одеялата.

„Тук ли? Сигурен ли си?“

Гласът в ума му не отговори.

Гарион си облече чиста туника и панталони и грижливо изчисти ботушите си. След това излезе от палатката и поговори със Силк и Дурник.