Дейвид Едингс - Магьоснически гамбит

Гарион се почувства напълно объркан.

— Но аз унищожих Ашарак, нали?

— Не. Ти го уби. Между двете има разлика. Ти го подпали и той изгоря и умря. Да унищожиш нещо означава да го разградиш стъпка по стъпка в същата последователност, както когато е създавано. Ето това е забранено.

— Ами какво ще се случи, ако все пак опитам да го сторя?

— Силата ще се обърне срещу самия теб и за миг ще изчезнеш от лицето на земята.

Гарион примигна и изведнъж целият изстина при мисълта как едва не бе преминал забранената граница в срещата си с Ашарак.

— Как бих могъл да правя тази разлика? — попита той с притихнал глас. — Искам да кажа: как да обясня, че съм искал да убия някого, а не да го унищожа?

— Това не е област, в която би могъл да експериментираш — каза Улф. — Ако наистина искаш да убиеш някого, забий меча си в тялото му. Да се надяваме, че не ще ти се налага да го правиш твърде често.

Спряха край малък поток, който едва-едва течеше между покрити с мъх камъни, и оставиха конете да се напият с вода.

— Разбери, Гарион — обясни Улф, когато пак тръгнаха. — Върховната цел на вселената е да създава различни неща. Тя няма да ти позволи да унищожаваш зад гърба й всичко, което с толкова труд и усилия е сътворила. Когато убиеш някого, всичко, което си сторил в действителност, е следното: ти само си го променил. Той вече не е жив, а мъртъв. Ала е все още във вселената. Ако искаш да го унищожиш, то трябва със силата на волята си изцяло да прекъснеш съществуването му. Когато почувстваш, че ти остава още мъничко и ще кажеш на нещо „изчезни“ или „махни се“, или „престани да съществуваш“, ти се приближаваш до мига на самоунищожението. Това е основната причина, поради която винаги трябва да контролираме чувствата си.

— Не знаех, че е така — призна Гарион.

— Сега вече знаеш. Не се опитвай да унищожиш дори едно-единствено речно камъче.

— Речно камъче ли?

— Вселената не прави разлика между речното камъче и човека. — Старецът го изгледа някак строго. — Вече няколко месеца, откак леля ти се опитва да ти обясни защо е необходимо да контролираш себе си, а ти й се противопоставяш на всяка крачка.

Гарион сведе глава.

— Просто не знаех каква е била целта й — извини се той.

— Така е, защото не слушаше. Това е голям твой недостатък, Гарион.

Гарион поаленя.

— Ами какво се случи с тебе първия път? Как откри че можеш… ами… че можеш да го правиш? — бързо попита момъкът, за да смени темата.

— Беше глупаво — отговори Улф. — Първия път става винаги нещо такова.

— Какво беше?

Улф сви рамене.

— Исках да преместя една голяма скала. Ръцете и гърбът ми не бяха достатъчно силни, ала умът ми беше. След това нямах никакъв друг избор, освен да се науча как да използвам тази сила, защото след като веднъж човек я освободи, тя остава свободна завинаги. Това е мигът, в който животът ти се променя и трябва да се научиш да се контролираш.

— Винаги опираме до това, нали?

— Винаги — изрече Улф. — Всъщност не е така трудно, както ти звучи. Погледни Мандорален. — Старецът посочи рицаря, който яздеше до Дурник. Двамата водеха оживен спор. — Ето, Мандорален е достатъчно добър човек — почтен, откровен, безкрайно благороден — ала нека бъдем честни, в ума му никога не се е зараждала оригинална мисъл — никога досега. Той се научава как да контролира страха, а това го принуждава да мисли — вероятно за пръв път през целия му съзнателен живот. Това е болезнено за него, ала той го прави. Щом Мандорален може да се научи да контролира страха с ограничения си ум, значи и ти ще можеш да се научиш да управляваш чувствата си. В края на краищата ти си доста по-умен от него.

Силк, който разузнаваше местността пред тях, се върна и съобщи:

— Белгарат. На около миля пред нас има нещо и смятам, че би било добре да видиш какво е. — След тези думи двамата със Силк поеха в галоп напред между дърветата.

Гарион се замисли върху онова, което му беше казал старецът. Най-много го измъчваше отговорността, която нежеланият от него талант стоварваше върху плещите му.

Жребчето подскачаше край момъка, изчезвайки от време на време в галоп между дърветата, след което се втурваше обратно; малките му копита топуркаха по влажната земя. То често спираше и се взираше в Гарион с очи, изпълнени с доверие и любов.

— Я престани — казваше Гарион. И кончето хукваше отново.

Принцеса Се’недра приближи коня си до неговия и по пита:

— За какво си приказвахте с Белгарат?

Гарион сви рамене.