Дейвид Едингс - Магьоснически гамбит

— Аз ще отида с Гарион и принцесата — избоботи той. — Не смятам, че тук ще има голяма полза от мен.

— И аз ще дойда с тебе — заяви Мандорален. И неговото лице беше видимо пребледняло. — Най-добре ще бъде да освободим достатъчно място на нашите приятели за тяхната работа на акушери.

Леля Поул погледна двамата войни с лека усмивка, ала не каза нищо. Гарион и останалите бързо се отдалечиха от огъня. Силк и господин Улф стояха зад огромната каменна маса и надничаха в един от облите отвори, издялан в блестящата стена.

— Никога не съм виждал такива плодове — тъкмо изричаше дребничкият драснианец.

— Бих се изненадал, ако ми кажеше обратното — отвърна господин Улф.

— Изглеждат така свежи, сякаш някой току-що ги е откъснал. — Ръката на Силк почти инстинктивно посегна към изкусителните плодове.

— Аз не бих ги докоснал — предупреди го Улф.

— Чудя си какъв ли е вкусът им.

— Е, щом само се чудиш, няма да пострадаш. Виж, ако ги опиташ, може и да си изпатиш.

— Ненавиждам любопитството ми да остава незадоволено.

— Ще го преживееш някак си. — Улф се обърна към Гарион и останалите. — Как е кобилата?

— Дурник каза, че трябва да преобърне кончето в утробата й — отговори Барак. — помислихме си, че ще е по-добре да се махнем, за да не им пречим.

Улф кимна и изведнъж, без да обръща глава, викна строго:

— Силк!

— Съжалявам. — Дребничкият драснианец веднага отдръпна ръката си.

— Защо просто не се махнеш оттук? Само ще си навлечеш неприятности.

Силк вдигна рамене.

— Аз винаги попадам в неприятни ситуации.

— Просто отиди някъде другаде, Силк — твърдо заяви Улф. — Не мога да те наблюдавам всяка минута. — Старецът промуши пръсти под мръсната, вече твърде оръфана превръзка на ръката си и ядосано се почеса. — О, омръзнаха ми тези бинтове — обяви той. — Гарион, я ги махни от мен. — И Улф протегна ръка.

— А, не — отказа момчето. — Знаеш ли какво ще ме направи леля Поул, ако сваля превръзката без нейно разрешение?

— Стига де! Силк, махни я ти.

— Първо ми казваш да не си навличам неприятности, пък след това ме подтикваш да разсърдя Поулгара? Не си последователен, Белгарат.

— О, хайде, хайде — рече Се’недра, хвана ръката на стареца и започна да човърка възела на превръзката с мъничките си пръстчета. — Само не забравяй, че идеята беше изцяло твоя. Гарион, я ми дай ножа си.

Макар и неохотно, Гарион й подаде камата си. Принцесата сряза превръзката и започна да я разгъва. Шините изпопадаха с трясък върху каменния под.

— Какво сладко дете си ти! — Лицето на Белгарат грейна в широка усмивка и той започна да чеше ръката си с видимо облекчение.

— Просто запомни, че ми дължиш услуга — каза му тя.

— О, тя е толнедранка до мозъка на костите си — отбеляза Силк.

След около час леля Поул Дойде при тях. Погледът й беше мрачен.

— Как е кобилата? — бързо попита Се’недра.

— Много е слаба, но смятам, че ще се оправи.

— Ами кончето?

Леля Поул въздъхна.

— Закъсняхме прекалено много. Опитахме всичко, ала не успяхме да му помогнем да започне да диша.

Се’недра ахна и лицето й изведнъж стана мъртвешки бледо.

— Няма да се откажете точно сега, нали? — изрече тя едва ли не обвиняващо.

— Нищо повече не можем да направим, скъпа — тъжно й каза леля Поул. — Раждането продължи прекалено дълго и у жребчето не остана никаква сила.

Се’недра се взря в нея, неспособна да повярва.

— Направи нещо! — настоятелно изрече тя. — Ти си вълшебница! Направи нещо!

— Съжалявам, Се’недра. Това не е по силите ни. Не сме в състояние да преминем отвъд тази граница.

Малката принцеса изстена, след това заплака горчиво. Тя хълцаше все по-тъжно и леля Поул я прегърна, за да я утеши.

Ала Гарион вече беше станал. Сега той осъзнаваше със съвършена яснота какво очаква пещерата от него — и момъкът щеше да го извърши, без да се колебае, без да тича, без да прибързва. Безшумно заобиколи каменната маса и пристъпи към камината.

Хетар седеше с кръстосани крака на пода, прегърнал неподвижното жребче в скута си. Главата му беше приведена от скръб, а подобният на грива кичур падаше върху безжизнената главичка на малкото животно с тънки като клечки крака.

— Дай ми го, Хетар — каза Гарион.

— Гарион! Не! — Гласът на леля Поул, долитащ зад гърба му, беше изпълнен с тревога.

Хетар вдигна поглед, ястребовото му лице изглеждаше като болно от скръб.

— Дай ми го, Хетар — повтори едва чуто Гарион.

Без да произнесе нито дума, Хетар повдигна отпуснатото малко телце, все още влажно, пробляскващо в светлината на камината, и го подаде на Гарион. Гарион коленичи и постави жребчето пред пламтящия огън. Сложи двете си ръце върху тъничките му ребра и леко ги побутна.