Дейвид Едингс - Магьоснически гамбит

— Правиш от мравката слон — каза Барак.

— Не е така, милорд. Настоявам да разгледате в подробности този проблем и да решите дали съм подходящ да продължа в нашето начинание. — Рицарят понечи да се изправи, поскърцвайки с железните доспехи на нозете си.

— Къде ще ходиш?

— Мислех да се отдалеча някъде, за да можете свободно да обсъдите онова, което ви казах.

— О, я сядай, Мандорален — рече Барак раздразнено. — Не бих казал и дума зад гърба ти. Всичко, което имам за тебе, ще ти го заявя в лицето.

Кобилата, която лежеше до огъня, отпуснала глава в скута на Хетар, отново издаде стон.

— Готово ли е лекарството ти, Поулгара? — попита алгарът разтревожено.

— Не съвсем — отговори тя, после се обърна към Се’недра, която внимателно стриваше някакви сухи листа в малка чашка с една лъжица. — Начупи ги на по-малки парченца, скъпа.

Дурник беше възседнал кобилата и опипваше подутия й корем.

— Може да се наложи да обърнем кончето — рече той сериозно. — Струва ми се, че се опитва да излезе наопаки.

— Не се захващай с това, докато лекарството не е започнало да действа — каза му леля Поул, бавно изсипвайки сивкав прах от едно глинено бурканче във врящата тенджера. После взе чашката с листа от Се’недра и добави няколко от тях, като същевременно разбъркваше отварата.

— Мисля, милорд Барак — настоятелно продължи Мандорален, — че не си осъзнал изцяло важността на онова, което току-що ти казах.

— Чух те. Каза, че веднъж те хванало страх. Това не е нещо, от което трябва да се тревожиш. Всеки човек изпитва страх от време на време.

— Аз не мога да живея с това чувство. Изпълнен съм с постоянна тревога и никога не зная със сигурност дали страхът няма да се върне и да отнеме мъжеството ми.

Дурник откъсна погледа си от кобилата.

— Значи се боиш от това, че те е страх? — изрече той объркано.

— Просто не знаеш как се чувствам, добри ми приятелю — отговори Мандорален.

— Стомахът ти се стяга — заговори му Дурник. — Устата ти пресъхва и като че някой е сграбчил сърцето ти в юмрук. Така ли е?

Мандорален примигна.

— Случвало ми се е толкова често, че прекрасно зная какво изпитва човек.

— Ти? Та ти си сред най-храбрите мъже, които съм срещал.

Дурник се усмихна кисело.

— Аз съм обикновен човек, Мандорален — отрони той. — Обикновените хора винаги живеят в страх. Не го ли знаеше? Боим се от времето, от властниците, от нощта и чудовищата, които се крият в тъмното, боим се от старостта и от смъртта. Понякога се боим дори да живеем. Обикновените хора се страхуват всяка минута от живота си.

— И как понасят всичко това?

— Нима имаме друг избор? Страхът е част от живота, Мандорален, а ние имаме само един живот. Ще привикнеш с това чувство. След като го приемаш всяка сутрин, сякаш обличаш стара туника, дори няма повече да го забелязваш. Понякога смехът помага да го победиш, но не много.

— Да се смея ли?

— Така му показваш, че знаеш за присъствието му, но въпреки това продължаваш напред и извършваш онова, което и бездруго трябва да сториш. — Дурник отново сведе поглед към ръцете си и започна внимателно да разтрива корема на кобилата. — Някои хора ругаят, псуват или вилнеят — продължи ковачът. — Предполагам, че това върши същата работа. Всеки човек трябва да си изнамери способ, за да се справя със страха. Лично аз предпочитам да се смея. Смехът ми си струва някак по-подходящо средство.

Лицето на Мандорален доби дълбоко замислен израз.

— Ще помисля по този въпрос — рече рицарят. — Може би, добри ми приятелю, ти дължа повече от живота си за прекрасните ти наставления.

Кобилата изстена още веднъж — дълбоко и сърцераздирателно. Дурник се изправи и започна да навива ръкавите си.

— Трябва да преобърнем кончето, госпожо Поул — решително изрече той. — И то скоро, защото иначе ще изгубим и него, и кобилата.

— Нека първо изпие малко от това — отговори жената и потопи врящата тенджера в студена вода, за да я охлади. — Дръж главата й — обърна се тя към Хетар. Алгарът кимна и здраво обви с ръце главата на изпитващото тежки родилни мъки животно.

— Гарион — повика го леля Поул, докато наливаше течността с лъжица между зъбите на кобилата. — Защо ти и Се’недра не отидете при Силк и дядо ти?

— Обръщал ли си някога конче в утробата на майка му, Дурник? — попита загрижено Хетар.

— Конче не, но телета много пъти — отговори Дурник. — Конят не е много по различен от кравата.

Барак бързо се изправи. Лицето му беше добило леко зеленикав оттенък.