Дейвид Едингс - Магьоснически гамбит

— Къде ни водиш, момко? — изкрещя Мандорален.

— Не е много далеч — извика му Гарион през рамо.

Скалният ръб се стесни и направи плавен завой, следвайки огромното гранитно чело на планината, после се превърна в издаден напред скален корниз, не по-широк от пътека. Гарион скочи от седлото и поведе коня си по корниза. Вятърът го блъскаше в лицето, докато заобикаляше гранитната издатина, и момъкът трябваше да държи ръка пред очите си, защото влажният, замръзващ на мига сняг щеше да го ослепи. Напредваше стъпка по стъпка и видя вратата едва в момента, когато вече можеше да я докосне.

Вратата, вградена в скалата, беше направена от желязо — черно и проядено от ръждата и времето. Беше по-широка, отколкото портата във фермата на Фалдор, и горният й край се губеше във вихрушката мокър сняг.

Барак, който следваше момъка в непосредствена близост, протегна ръка и докосна желязната врата. След това задумка по нея с огромния си юмрук. Вратата отекна глухо.

— Наистина зад нея има пещера — извика той през рамо към останалите. — Пък аз си помислих, че вятърът е отвял разума на момчето е го е подлудил.

— Как ще влезем? — извика Хетар. Вятърът веднага отнесе думите му.

— Вратата е непоклатима като самата планина — каза Барак и отново заблъска с юмрук.

— Трябва да се скрием някъде от този вятър — заяви леля Поул. Беше прегърнала с една ръка раменете на Се’недра, за да я стопли.

— Е, Гарион? — попита господин Улф.

— Лесно е — отвърна момъкът. — Просто трябва да намеря нужното място. — Той прокара пръсти по леденостуденото желязо, без да знае точно какво търси. — Ето го. — После постави дясната си ръка върху мястото и леко натисна. С безкраен скърцащ стон вратата започна да се движи. Изведнъж се появи линия, която по-рано дори не се забелязваше — сякаш надупчената от ръждиви ямички повърхност беше разрязана от бръснач точно през центъра. От пукнатината започнаха да се сипят люспици ръжда, които веднага изчезваха, понесени от вятъра.

Гарион почувства особена топлина в сребристия белег върху дланта на дясната си ръка, с която бе докоснал вратата. Обзет от любопитство, той престана да я блъска, ала вратата продължи да се движи, отваряйки се съвсем сама, сякаш действаше в отговор на самото присъствие на белега върху дланта му. Той сви пръстите си и вратата престана да се движи.

Отвори пръстите си и вратата, скърцайки при досега с камъка, се отвори по-широко.

— Не си играй с това, скъпи — каза му леля Поул. — Просто я отвори.

Зад огромната врата беше тъмно, ала не се долавяше миризма на плесен, каквато би трябвало да има на подобно място. Влязоха предпазливо, внимателно изучавайки пода с краката си.

— Почакайте мъничко — измърмори Дурник с необичайно притихнал глас. Чуха го как отвързва една от торбите с багажа и после доловиха чаткането на кремък и огниво. Посипаха се няколко искри, след това проблесна слабо пламъче и ковачът задуха върху праханта. После я приближи до факлата, която беше измъкнал от торбата с багажа. Факлата запращя за миг, после се запали. Дурник я вдигна над главата си и пътешествениците огледаха пещерата.

Веднага ставаше ясно, че пещерата не е създадена от силите на природата. Стените и подът бяха абсолютно гладки, почти полирани, и светлината от факлата на Дурник се отразяваше от бляскавите повърхности. Помещението беше съвършено кръгло, около сто разкрача в диаметър. Стените се извиваха навътре, набирайки височина, и таванът над главите им, изглежда, също беше объл. Точно в центъра на пода имаше кръгла каменна маса, широка около двадесет разкрача и по-висока от главата на Барак. Каменна пейка заобикаляше масата. В стената, точно срещу вратата, имаше камина във формата на кръгла арка. Пещерата беше прохладна, ала в никакъв случай не така щипещо студена, както би трябвало да бъде.

— Да доведа ли конете? — попита Хетар.

Господин Улф кимна. В потрепващата светлина от факлата изражението му изглеждаше вглъбено, очите му бяха замислени.

Подковите на конете затракаха по гладкия каменен под; животните се оглеждаха с широко отворени очи, ушите им нервно потрепваха.

— Някой е подредил дървата за огъня — обади се Дурник откъм облата камина. — Да го запаля ли?

Улф вдигна поглед.

— Какво? О, да. Запали го.

Дурник протегна факлата към камината и дървата веднага се запалиха. Огънят много бързо се разгоря, а пламъците изглеждаха прекалено ярки.

Се’недра ахна.

— Стените! Погледнете стените! — Светлината от огъня се отразяваше в кристалите на самата скала и целият купол започна да блести с хиляди променящи се цветове, изпълвайки помещението с меко многобагрено сияние.