Дейвид Едингс - Магьоснически гамбит

Ала веднъж, късно следобед, след като бяха пътували сред планините повече от седмица, от запад заприиждаха тежки облаци, които донесоха влажен студ. Гарион свали пелерината си от седлото и се загърна плътно, но това не помогна, тъй като с приближаването на вечерта стана още по-студено.

Дурник вдигна лице, подуши въздуха и каза:

— Нощес ще вали сняг.

Гарион, който също усещаше миризмата на мразовития сняг във въздуха, унило кимна.

— Знаех си, че всичко вървеше прекалено добре — изсумтя господин Улф, после сви рамене. — Е, и по-рано сме преживявали тежки зими.

Когато на следващата сутрин Гарион подаде главата си от палатката, на земята под притъмнелите ели имаше три пръста сняг. Леки снежинки се носеха навред, сипейки се беззвучно по земята, и обвиваха всичко на повече от сто разкрача в мъглива омара. Въздухът беше студен и сив и конете, които изглеждаха много тъмни във вихрушката, тъпчеха с крака и потрепваха с уши. Дъхът им се отделяше на кълба пара във влажния студ.

Се’недра се показа от палатката, която споделяше с леля Поул, и извика от възхищение. Снегът бе истинска рядкост в Тол Хонет и затова дребното момиче подскачаше сред меките стелещи се снежинки с детинска радост. Гарион се усмихваше с разбиране до мига, когато една снежна топка го удари по главата. После момъкът се втурна да я гони, заливайки я с водопад от снежни топки, а пък принцесата се измъкваше от ударите, криеше се между дърветата и весело се смееше и пищеше. Когато накрая Гарион я улови, беше твърдо решен да натрие лицето й със сняг, ала тя, бликаща от енергия, обви ръце около врата му и го целуна. Мъничкият й студен нос потри бузата му, а клепачите й бяха натежали от снежинки. Той така и не успя да разбере колко измамно е поведението й до мига, когато тя изсипа шепа сняг във врата му. След това Се’недра се откъсна от него и побягна към палатките, заливайки се от смях, а момъкът се опитваше да изтръска снега от туниката си, преди да съвсем да се е стопил.

Ала към обяд снегът се превърна в лапавица, а леките снежинки — в упорит, неприятен ситен дъжд. Пътешествениците с мъка се изкачваха по една тясна клисура, на дъното на която ревеше придошъл от дъжда поток.

Накрая господин Улф им направи знак да спрат и каза:

— Приближаваме западната граница на Ктхол Мургос. Смятам, че е време да вземем някакви предпазни мерки.

— Аз ще отида да яздя напред — бързо предложи Хетар.

— А, не — възрази господин Улф. — Ти обикновено губиш здравия си разум, когато видиш мурги.

— Тогава ще отида аз — каза Силк. Беше сложил качулката си, ала от края на дългия му остър нос капеше вода. — Ще се движа на около половин миля пред вас и ще държа очите си отворени на четири.

Улф кимна.

— Изсвири, ако видиш нещо съмнително.

— Добре — рече Силк и се заизкачва в тръс по клисурата.

В късните часове на следобеда дъждът започна да замръзва и скалите и дърветата се покриха със сив лед. Пътниците заобиколиха една скала и завариха зад нея Силк, който ги очакваше. Потокът се беше превърнал в малко ручейче, стените на клисурата се отваряха към стръмен планински склон.

— Остава ни още около час дневна светлина — подхвана дребничкият мъж. — Какво мислиш — да продължим ли напред, или да се върнем в клисурата и да се подготвим за пренощуване?

Господин Улф примижа към небето, после огледа склона. Долната му част беше покрита с хилави дървета, а малко по-нагоре минаваше линията, над която не можеше да вирее никаква висока растителност.

— Ще заобиколим дърветата и ще се спуснем от другата страна. Трябва да извървим сама две мили. Да продължим напред.

Силк кимна и отново ги поведе.

Заобиколиха хълма и пред очите им се откри дълбоко дефиле, което ги отделяше от върха, който бяха изкачили преди два дни. Дъждът намаля и Гарион ясно виждаше отсрещния бряг на дефилето на половин миля разстояние. Очите му уловиха някакво движение и той посочи с ръка и попита:

— Какво е това?

Господин Улф изтърси леда от брадата си и каза сърдито:

— Точно от това се страхувах.

— Но какво е?

— Алгрот.

Потръпвайки от отвращение, Гарион си спомни люспестите маймуни с лица на кози, които ги бяха нападнали в Арендия.

— Няма ли да е по-добре, ако побегнем? — попита той.

— Той не може да стигне до нас — отговори господин Улф. — Дефилето е дълбоко почти една миля. Ала това значи, че кролимите са пуснали своите зверове на свобода. Трябва много да внимаваме.

Тръгнаха пак. Вятърът, който постоянно духаше от зейналото дефиле, донасяше лаещите подвиквания на алгрота, който се обаждаше на останалите от глутницата си. Скоро отвратителните същества станаха цяла дузина. Затичаха по скалистия ръб на дефилето, лаеха и не изпускаха от очи пътешествениците.