Дейвид Едингс - Магьоснически гамбит

Изкатериха се по брега, вдигайки гъст облак задушаваща жълта прах, и се измъкнаха от коритото на реката.

От обраслия с ниски бодливи храсталаци горен край на коритото долетяха изненадани крясъци и на полянката изскочиха десетина дрипави мъже. Тичаха с всички сили през избуялата до колене трева, за да им пресекат пътя.

Най-напред търчеше мъж с черна брада и размахваше проядена от ръжда сабя. Без никакво колебание Мандорален го блъсна с коня си. Брадатият изрева, падна и се затъркаля под чаткащите подкови на огромния боен жребец.

Отдалечиха се още малко и по знак на Силк спряха.

— Това е достатъчно — каза Силк. — Всичко, от което имам нужда сега, е онази сган да има достатъчно време да си мисли за жертвите, които ще даде. Определено искам да си мислят за жертви.

Във въздуха към тях изсвистя стрела и Мандорален я отклони с щита си едва ли не с презрение.

— Спрете! — изкрещя един от разбойниците, слаб сендар с белези от шарка, груба превръзка, омотана около единия крак, и мръсна зелена туника.

— Кой си ти да ни казваш да спрем? — изкрещя Силк в отговор.

— Аз съм Кролдор — важно обяви мъжът с превръзката. — Разбойникът Кролдор. Вероятно си чувал за мен.

— Не бих казал, че това име е стигало до ушите ми — заяви Силк любезно.

— Оставете тук златото и… жените — заповяда Кролдор. — Пък може и да ви пощадя живота.

— Ако се махнете от пътя ни, може би ние ще ви оставим живи.

— Разполагам с петдесет мъже — рече заплашително Кролдор. — И всички са изпълнени с отчаяна решимост както мен.

— Имаш само двадесет — поправи го Силк. — Избягали крепостни, страхливи селяци и крадци на дребно. Моите хора са обучени войни. При това сме на коне, а вие не.

— Оставете всичкото злато — настоя самообявилият се разбойник.

— Защо не дойдеш да си го вземеш?

— Да вървим! — изръмжа Кролдор на хората си и се хвърли напред. Двама от шайката му нерешително го последваха през кафявата трева, ала останалите се дръпнаха назад, държейки страхливо под око Мандорален, Барак и Хетар. След няколко крачки Кролдор осъзна, че хората му не го следват, и се разкрещя вбесен: — Страхливци! Ако не побързате, ще дойдат други и за нас няма да остане нищо.

— Я слушай, Кролдор — подхвана Силк. — Ние, значи, бързаме, пък имаме повече злато, отколкото можем да носим, без да се пресилваме. — Той откачи един от вързопите с чакъл от седлото си и го разклати с изкусителен жест. — Вземи. — Драснианецът хвърли с пренебрежение вързопа в тревата, после взе още един вързоп и го метна до другия. Останалите от групата също откачиха вързопите от седлата и ги нахвърляха до неговите. — Ето, Кролдор — продължи Силк. — Десет торби прекрасно бляскаво злато, които можеш да вземеш, без да се биеш с нас. Ако обаче искаш още, ще трябва да пролееш кръв за това.

Грубите мъже зад Кролдор се спогледаха и се размърдаха, вперили алчно очи в купчината торби.

— Хората ти размишляват дали е правилно от гледна точка на морала да ги вземат, Кролдор — сухо добави Силк. — Тук има достатъчно злато да ги направи богати, а богатите хора не поемат ненужни рискове.

Кролдор го измери със свиреп поглед и изръмжа:

— Няма да забравя това.

— Сигурен съм, че няма да можеш — отвърна му Силк. — Сега искаме да продължим по пътя си. Предлагам ти да се махнеш някъде.

Барак и Хетар се придвижиха от двете страни на Мандорален и тримата нарочно подкараха конете си напред с бавен, застрашителен ход.

Разбойникът Кролдор остана на мястото си до последния момент, после им обърна гръб и се махна от пътя им, сипейки порой ругатни.

— Да вървим — остро изрече Силк.

Забиха пети в хълбоците на конете и се понесоха в галоп напред. Бандитите зад тях се втурнаха към вързопите и започнаха да се блъскат и да се бият още преди да погледнат какво има в тях. Малко по-после се разнесоха яростни крясъци, но пътешествениците вече бяха далече.

— Бедният Кролдор — кикотеше се Барак. — Ти си зъл човек, Силк.

— Правил съм изследвания върху подлата страна на човешката природа — невинно отвърна Силк. — Обикновено мога да намеря начин да я накарам да заработи в моя полза.

— Хората на Кролдор ще обвинят него, че останаха с празни ръце — отбеляза Хетар.

— Зная. Но това е един от рисковете на водачеството.

— Може дори да го убият.

— Наистина се надявам да стане точно така. Ще бъда ужасно разочарован от тях, ако не го сторят.

Продължиха напред през жълтите възвишения. Нощта прекараха в добре прикрит малък каньон, където светлината от огъня не би могла да ги издаде на разбойниците, които изобилстваха в тази местност. Следващата сутрин тръгнаха рано и по обяд вече бяха навлезли в същинските планини. Яздеха сред огромни канари, през гъста гора от тъмнозелени ели и смърчове. Въздухът беше хладен и ароматен. Макар че в равнината все още беше лято, тук вече се забелязваха първите признаци на есента. Листата на храстите бяха започнали да пожълтяват, във въздуха имаше едва доловима мъглива мараня и всяка сутрин, когато се събудеха, по земята имаше слана. Ала времето продължаваше да бъде хубаво и те се придвижваха с добро темпо.