Дейвид Едингс - Магьоснически гамбит

— Никога — изплака богът. — Скръбта ми ще продължи вечно.

— Вечно е изключително много време, Мара — отговори гласът. — И само аз мога да видя края му.

Ридаещият бог не отговори и се отдалечи от тях. Воят му отново се разнесе над руините на Мар Амон.

И господин Улф, и леля Поул се взираха изумено в Гарион.

— Възможно ли е това? — попита старецът със страхопочитание.

— Нима ти самият постоянно не повтаряш, че всичко е възможно, Белгарат?

— Не знаехме, че би могъл да се намесиш пряко — каза леля Поул.

— От време на време подбутвам нещата — правя някои предложения. Ако помислите внимателно какво се случваше досега, сигурно ще си спомните някои от тях.

— Момчето осъзнава ли нещо от онова, което се случва? — попита тя.

— Разбира се. Поприказвахме си малко по този въпрос.

— Какво си му казал?

— Толкова, колкото би могъл да разбере. Не се тревожи, Поулгара. Няма да го нараня. Сега момъкът осъзнава колко важно е всичко това. Знае, че трябва да се подготви и че не разполага с много време. Мисля, че е по-добре да си тръгнете оттук. Присъствието на момичето от Толнедра причинява на Мара огромна болка.

Видът на леля Поул беше такъв, сякаш искаше да каже още нещо, ала тя погледна подобната на сянка фигура на ридаещия Мара, кимна и поведе групата извън развалините.

— Може би ще можем да поговорим, докато яздим — каза господин Улф. — Имам много въпроси към теб.

— Той си отиде, дядо — отвърна Гарион.

— О — въздъхна господин Улф с очевидно недоволство.

Наближаваше залез слънце и скоро спряха да пренощуват в една горичка на около миля от Мар Амон. Откакто бяха напуснали развалините, пред очите им вече не се изпречваха осакатени духове. След като нахраниха и завиха с одеялата останалите, леля Поул, Гарион и господин Улф се разположиха около малкия огън. След срещата с Мара чуждият ум го беше напуснал и Гарион усещаше как все повече и повече му се доспива. Всички чувства го бяха напуснали, струваше му се, че вече не е способен да мисли самостоятелно.

— Можем ли да разговаряме с… другия? — попита господин Улф, изпълнен с надежда.

— Точно сега не е при мен — отвърна Гарион.

— Значи не е винаги с теб?

— Не винаги. Понякога си отива и го няма цели месеци, понякога дори по-дълго. Този път обаче остана доста — откакто изгоря Ашарак.

— Къде точно се намира, когато е с тебе? — любопитно попита старецът.

— Тук. — И Гарион потупа главата си.

— Ами ти буден ли беше, откакто навлязохме в Марагор? — попита леля Поул.

— Не точно буден — отговори Гарион. — Част от мен продължаваше да спи.

— Видя ли духовете?

— Да.

— Но те не те уплашиха, нали?

— Не. Някои ме изненадаха, а от един ми прилоша.

Улф бързо вдигна поглед.

— Но сега не бе ти прилошало, нали?

— Не, не мисля. Отначало бях малко стреснат, но вече не съм.

Улф замислено загледа в огъня, сякаш търсеше как по по-подходящ начин да зададе следващия си въпрос.

— Какво ти каза другият, онзи в главата ти, докато разговаряхте?

— Каза ми, че много отдавна се е случило нещо, което не бивало да се случва. И още, че от мен се очаквало да го поправя.

Улф кратко се засмя.

— Много сбит начин за предаване същността на нещата. А спомена ли нещо за начина, по който ще се извърши това?

— Той не знае.

Улф въздъхна.

— Надявах се, че сме спечелили някакво предимство, ала сега ми се струва, че не сме. Изглежда, че и двете пророчества са все още еднакво валидни.

Леля Поул погледна съсредоточено Гарион.

— Мислиш ли, че ще можеш да си спомниш нещо от случилото се досега, когато се събудиш?

— Смятам, че да.

— Добре тогава. Слушай внимателно. Има две пророчества, които водят до едно и също събитие. Кролимите и останалите ангараки работят за сбъдването на едното; ние се стремим да се сбъдне другото пророчество. В края на всяко от предсказанията събитието завършва по различен начин.

— Разбирам.

— Всичко в двете предсказания е еднакво до момента на онова събитие — продължи тя. — Какво ще стане след това, зависи от начина, по който ще протече то. Едно от пророчествата ще се наложи, другото ще се провали. Нещата, случили се досега, и онези, които ще се случват в бъдеще, ще се срещнат в този миг и ще се превърнат в едно цяло. Грешката ще бъде поправена, Вселената ще поеме в едната или в другата посока, сякаш това е била именно посоката, в която се е движела от самото начало. Единствената истинска разлика е, че нещо изключително важно никога няма да се случи, ако ние претърпим провал.