Дейвид Едингс - Магьоснически гамбит

Толнедрански легионер с излъскан нагръдник и шлем с перо, наглед също тъй истински както стените наоколо, дотича по спираловидна виещата се улица. От сабята му капеше кръв. Лицето му бе замръзнало в отвратителна усмивка, очите му диво се блещеха.

Улицата се покри със съсечени и осакатени тела. Всичко бе оцапано с кръв. Риданията се превърнаха в сърцераздирателен писък и илюзията продължи да се развива пред очите му към ужасната си кулминация.

Най-сетне излязоха на кръглия площад в центъра на Мар Амон. Леденият вятър виеше над обхванатия от пожари град, ужасното съскане на оръжия, разсичащи човешки кости и плът, обсеби цялото съзнание на Гарион. Въздухът стана дори още по-непрогледен.

Каменната настилка на площада натежа от илюзията за десетки, стотици, безчет избити мараги, които лежаха под виещите се облаци гъст дим. Ала онова, което се намираше в центъра на площада, не беше нито илюзия, нито дори призрак. Фигурата се издигаше към небесната твърд и налагаше ужасното си присъствие с особен блясък — съществуваща в действителност, истинска, независеща от съзнанието на наблюдателя. Ръцете й притискаха тялото на съсечена дете, което по някакъв начин олицетворяваше злощастието на всичките мъртви в обладания от духове Марагор; лицето й, наведено с безкрайна болка над тялото на издъхналото дете, бе изкривено от нечовешка скръб. Фигурата зарида и Гарион, макар че се намираше в полусънно състояние, което предпазваше разума му, почувства как косата му настръхва от ужас.

Господин Улф направи гримаса и слезе от коня си. Пристъпвайки внимателно сред илюзорните трупове, покрили целия площад, той се приближи към огромната фигура.

— Бог Мара — изрече господин Улф и почтително се поклони.

Мара нададе вой.

— Бог Мара — повтори Улф. — Не бих си позволил да се натрапвам с лека ръка на твоята скръб, ала трябва да разговарям с теб.

Ужасното лице се изкриви, огромни сълзи потекоха по бузите на бога. Без да произнесе нито дума. Мара протегна напред тялото на детето, вдигна лице и зарида.

— Бог Мара! — още веднъж опита Улф.

Мара затвори очи, наведе глава и захълца над тялото на детето.

— Безполезно е, татко — каза леля Поул на стареца. — Когато е в подобно състояние, е невъзможно да достигнеш до съзнанието му.

— Остави ме, Белгарат — изрече Мара ридаейки. Гръмотевичният му глас затрещя. — Остави ме на моята скръб.

— Бог Мара, наближи денят, когато ще се изпълни пророчеството — каза Улф.

— Какво значение има това за мен? — изхълца Мара и притисна тялото на детето по-близо до себе си. — Нима пророчеството ще ми възвърне изтребените деца? Остави ме на мира.

— Съдбата на целия свят зависи от изхода на събитията, които ще се случат много скоро, бог Мара — настоя господин Улф. — Кралствата от изтока и запада се готвят за последната война. Едноокият Торак, твоят прокълнат брат, се мята в съня си и скоро ще се събуди.

— Нека се събуди — отговори Мара, наведе се над тялото в ръцете си и изпадна в нов пристъп несекващи ридания.

— Значи ще се предадеш и ще останеш под неговата власт, бог Мара? — попита леля Поул.

— Неговата власт не може да ме засегне, Поулгара. Аз съм извън нея — отвърна Мара. — Няма да позволя нито на човек, нито на бог да ми се натрапва тук. Нека Торак разполага с целия свят, щом го желае.

— Да го оставим, татко — каза леля Поул. — Нищо не може да го накара да се промени.

— Бог Мара — каза господин Улф. — Ние доведохме при теб някои от хората, чрез които ще се осъществи пророчеството. Ще им дадеш ли благословията си?

— Нямам благословия за никого, Белгарат — отвърна Мара. — Останали са ми само проклятия за свирепите деца на Недра. Взимай тези непознати и си вървете.

— Бог Мара — твърдо изрече леля Поул. — Ти имаш свой дял при изпълнението на пророчеството. И ти ще трябва да се подчиниш на стоманената съдба, на която сме подвластни всички ние. Всеки трябва да изиграе ролята, която му е предопределена още от зората на дните, защото в деня, когато пророчеството бъде тласнато в погрешна посока и не се сбъдне ужасната му мощ, светът ще бъде унищожен.

— Нека бъде унищожен — изстена Мара. — Аз не мога да открия в него радост, така че нека загине. Скръбта ми е вечна и аз няма да се откъсна от нея, дори ако цената за това е унищожаването на всичко сътворено. Вземи тези деца на пророчеството и си тръгвай оттук.

Господин Улф смирено се поклони, обърна се и се върна при останалите. В изражението му се прокрадваше безпомощно възмущение.