Дейвид Едингс - Магьоснически гамбит

„Какво ще бъде то?“

„Ако постигнеш успех, ще доживееш да го видиш с очите си.“

„Добре — каза Гарион. — Какво трябва да направя — имам предвид сега.“

„Ти притежаваш огромна мощ. Тя ти е дадена, за да извършиш предопределеното ти дело, ала трябва да се научиш как да я използваш. Белгарат и Поулгара се опитват да ти помогнат да се научиш, затова престани да им се противопоставяш. Трябва да бъдеш готов, когато дойде времето, а то е много по-близо, отколкото можеш да си представиш.“

Обезглавена фигура се изправи на пътеката, уловила главата си за косите с дясната си ръка. Когато Гарион се приближи, фигурата вдигна високо главата и разкривената уста засипа момъка с порой клетви.

След като премина през този дух, Гарион се опита да заговори на ума, скрит в съзнанието му, ала той мълчеше.

Яздеха бавно край грамади от камъни — може би някакъв разрушен чифлик. Духове се тълпяха по камъните, правеха им знаци и ги зовяха с изкусителни гласове.

— Броят на жените изглежда несъразмерно голям — спокойно отбеляза леля Поул.

— Това беше една от особеностите на тази раса — отговори Улф. — Осем от девет раждания бяха момиченца. Затова отношенията между мъжете и жените бяха малко особени.

— Сигурно ти е било много забавно — сухо отбеляза тя.

— Марагите не се отнасяха към тези неща като другите народи. Женитбата не се ползваше с голямо уважение. Те бяха твърде либерални в това отношение.

— О? Това ли е думата, за да опишеш подобно положение?

— Опитай се да не бъдеш така тесногръда, Поул. Обществото изпълняваше своите функции, а в крайна сметка именно това е от значение.

— Има и още нещо, татко — добави тя. — Какво ще кажеш за техния канибализъм?

— Това беше грешка. Някой изтълкувал погрешно откъс от техните свещени книги. Те се отдаваха на канибализъм поради желание да изпълнят религиозните си задължения, не от лакомия. Като цяло аз доста харесвах марагите. Те бяха щедри, приятелски настроени и много честни. Наслаждаваха се на живота. Ако го нямаше златото, вероятно щяха да се справят със своя малък порок.

Гарион беше забравил за златото, но сега — тъкмо пресичаха един малък поток — погледна в проблясващата вода и видя сред речните камъчета слой масленожълти песъчинки.

Гол дух на жена внезапно се появи пред него.

— Не смяташ ли, че съм красива? — изрече подигравателно тя. После сграбчи краищата на огромната рана, която обезобразяваше корема й, разтвори я и изсипа вътрешностите си на брега на потока.

Гарион се задави и стисна зъби.

„Не мисли за златото — остро изрече гласът в ума му. — Духовете се втурват срещу тебе заради алчността ти. Ако мислиш за злато, ще полудееш.“

Гарион се опита да изхвърли мисълта за ценния жълт метал от ума си, ала господин Улф продължаваше да приказва за него.

— Проблемът със златото е винаги един и същ. Изглежда, че то привлича най-лошите хора — в случая толнедранците.

— Те се опитваха да изкоренят канибализма, татко — отвърна леля Поул. — Това е обичай, който повечето хора намират за отвратителен.

— Чудя се дали щяха да са толкова загрижени за канибализма, ако всичкото това злато не лежеше по дъното на всеки поток в Марагор.

Леля Поул отклони очи от духа на дете, приковано върху толнедранско копие, и каза:

— А сега никой не може да го вземе. Мара се е погрижил за това.

— Да — съгласи се Улф и вдигна лице, вслушвайки се в ужасяващия вой, който, изглежда, извираше отвсякъде. — Ще ми се обаче да не ридаеше толкова сърцераздирателно.

Преминаха край развалините на древен храм. Белите камъни бяха изпопадали и между тях растеше трева. Едно голямо дърво, което растеше наблизо, бе обкичено с гирлянд от обесени тела, които се гърчеха и люлееха на въжетата.

— Свалете ни — стенеха телата. — Свалете ни.

— Татко! — остро изрече леля Поул. — Погледни ей там! Онези хора са истински.

Процесия от фигури, облечени в раса и забулени с качулки, бавно вървеше през поляната, пригласяйки в хор на тъжния погребален звън на една камбана, закрепена върху тежък прът, който носеха върху раменете си.

— Монасите на Мар Терин — каза Улф. — Съвестта на Толнедра. Няма какво да се тревожим.

Един от монасите ги видя и изкрещя:

— Назад! — После затича към тях, като често се стъписваше от образи, които Гарион не можеше да види. — Връщайте се! — извика отново той. — Спасявайте се! Приближавате се към истинския център на ужаса. Мар Амон е разположен точно зад онзи хълм. Самият Мара вилнее в неговите обладани от зли духове улици!