Дейвид Едингс - Магьоснически гамбит

Скоро Гарион и спътниците му се отклониха към един прелом и след около миля спряха да пренощуват в една горичка ниски смърчове.

На следващата сутрин беше студено и все още облачно, ала дъждът беше престанал. Върнаха се към началото на пролома и продължиха напред по ръба на дефилето. Отсрещната стена се спускаше отвесно в шеметната пропаст, дълбока хиляда разкрача, реката на дъното приличаше на миниатюрна лентичка. Алгротите пак вървяха редом с тях, квичаха, лаеха и ги гледаха с ужасен глад. Имаше и разни други твари, които се виждаха неясно сред дърветата. Една от тях, огромна и рунтава, дори, изглежда, имаше човешко тяло, ала главата й беше на звяр. После мина стадо бързо движещи се животни, замятаха се гриви и опашки.

— Гледайте! — възкликна Се’недра. — Диви коне.

— Не са коне — мрачно вметна Хетар.

— Приличат на коне.

— Може би, но не са.

— Хрулги — лаконично изрече господин Улф.

— Какво е това?

— Хрулгата е четирикрако животно — подобно на коня, — но има вълчи зъби и нокти вместо копита.

— Но това означава, че… — Принцесата замълча с широко отворени очи.

— Да, те са хищници.

Тя потрепера.

— Ужасно!

— Дефилето се стеснява, Белгарат — изръмжа Барак. — Тези твари ме притесняват.

— Не се безпокой. Доколкото си спомням, то се стеснява до стотина разкрача и след това отново се разширява. Не могат да го прекосят.

— Надявам се, че паметта ти не ти е изневерила.

В небето над тях се виеха лешояди, гарвани прелитаха от дърво на дърво и грачеха дрезгаво. Леля Поул наблюдаваше птиците със строго неодобрение, ала не казваше нищо.

Дефилето стана по-тясно и скоро пътешествениците вече ясно различаваха животинските лица на алгротите от другата му страна. Ясно се виждаха дългите остри зъби на хрулгите.

Изведнъж на отсрещната стена на пропастта се появиха група ездачи мурги, облечени в ризници. Спряха и изчакаха, докато Гарион и приятелите му стигнаха точно насреща им. На самия ръб на бездната стоеше Брил.

— Какво те задържа? — извика Силк със закачлив глас, в който обаче беше скрито режещо острие. — Помислихме си, че си се загубил.

— Не се губя лесно, Келдар — отговори Брил. — Как минахте оттатък?

— Ами ще се върнеш назад и ще пояздиш четири дни — изкрещя Сили. — И ако се огледаш много, много внимателно, обезателно ще откриеш пролома, който извежда дотук. Няма да ти отнеме повече от ден-два, докато го намериш.

Един от мургите откачи от седлото си къс лък, прицели се в Силк и стреля. Силк спокойно гледаше как стрелата пада в дефилето, описвайки дълга, бавна спирала. После извика:

— Добър изстрел.

— Глупак! — грубо изкрещя Брил на мурга с лъка. После отново погледна Силк и викна: — Чувал съм много неща за тебе, Келдар.

— Човек си създава определена репутация — скромно отвърна Силк.

— В някой от близките дни ще разбера дали наистина си толкова добър, както казват.

— Това особено любопитство може би е първият симптом на смъртоносна болест.

— Най-малкото за един от нас двамата.

— Значи ще очаквам с нетърпение следващата ни среща — засмя се Силк. — Надявам се, че ще ни извиниш, скъпи ми приятелю. Имаме спешна работа, нали разбираш.

— Пази си гърба, Келдар — заплаши го Брил. — Един ден ще те издебна.

— Винаги си пазя гърба, Кордоч — извика Силк. — Така че не бъди прекалено изненадан, ако вече те очаквам. Беше ми изключително приятно, че си побъбрих с тебе. Трябва да се видим пак — и то скоро.

Мургът с лъка изстреля още една стрела и тя последва първата на дъното на дефилето. Силк се изсмя и поведе групата встрани от ръба на пропастта.

— Какъв прекрасен човек — рече той, когато се отдалечиха, после погледна мрачното небе и добави: — И какъв изключително великолепен ден.

Към края на деня облаците се сгъстиха и станаха черни.

Вятърът така се засили, че започна да вие сред дърветата. Пренощуваха в осеяна с камънак долчинка, разположена точно под линията, над която не растяха дървета. Леля Поул сготви гъста яхния. Веднага щом приключиха с вечерята, загасиха огъня.

— Няма защо да им осигуряваме пътеводна светлина като с фар — отбеляза господин Улф.

— Но нали не могат да преминат през дефилето? — каза Дурник.

— По-добре да не рискуваме — отговори Улф, отдалечи се от последните няколко живи въглена на угасващия огън и се взря в тъмнината. Поддал се на моментен импулс, Гарион го последва.

— Още колко път ни остава до долината, дядо? — попита той.