Дейвид Едингс - Поулгара — магьосницата

Тя разгърна книгата в скута си.

— Докъде бяхме стигнали? — попита.

— Леля Поул търсеше онази луда жена в снежната виелица — припомни й Геран. — Това поне си спомням преди да заспя. — След това го обзе внезапно съмнение. — Ти не си прочела много след мен, нали?

— Геран, скъпи, това е книга и не изчезва, щом прочетеш написаното вътре — разсмя се тя. — А, като заговорихме за това, как вървят уроците ти?

— Ами нормално, предполагам — въздъхна той. — Онова, което ми чете моят преподавател, не е много интересно. То е просто някаква историческа книга. Защо учителят ми трябва да е толнедранец, майко? Защо не го заменим с някой алорн?

— Защото толнедранците са по-добри учители от алорните, скъпи.

Геран беше забелязал, че майка му има твърдо мнение по всеки въпрос. През това време тя прелистваше последната третина от книгата на леля му Поул.

— А, ето докъде бяхме стигнали — каза тя най-накрая.

— Мога ли да те попитам нещо преди да започнеш, майко?

— Кажи, скъпи.

— Леля Поул може да прави магии, нали?

— Тя не харесва много тази дума, Геран, пък и дядо ти също.

— Тогава няма да я използвам пред тях. Но след като така и така владее магията, защо с едно замахване не е премахнала лудостта на онази жена?

— Сигурно има неща, които не могат да се оправят дори с магия.

Това беше ужасно откровение за принц Геран. Той отдавна си мислеше, че не е зле да овладее някои магически трикове, когато стане крал. Хората в кралството на баща му през цялото време се притесняваха за пари. Ако кралят само с едно замахване на ръката можеше да напълни къщите им с жълтици, тогава те щяха на воля да ходят на риболов или пък да правят други приятни неща.

Майка му отново подхвана историята за това как леля Поул търсила лудата жена Алара. Геран сякаш виждаше с очите си мразовитите планини, тъмните лесове около селцето Анат и леля си Поул, която се скиташе отчаяно в мрака.

Когато разказът стигна до фермата на Фалдор, клепките на Геран взеха да се затварят. Тая част не беше кой знае колко интересна и насред безкрайното описание как се прави яхния принцът престолонаследник на Рива заспа.

Равното дишане на малкото момче подсказа на кралица Се’Недра, че вече няма слушател. Тя пъхна един лист между страниците на книгата и после замислено се отпусна назад.

Книгата на леля Поул запълваше всички празнини, които Се’Недра беше забелязала в историята на Белгарат. Силните и властни образи, някои от които вече се бяха превърнали в легенди, изпълваха риванската кралица с благоговение. Тук бяха и Рива Желязната хватка, и Бранд — човекът, който победи един бог — и Белдаран, най-прекрасната измежду жените. Историите за Асрана и Онтроуз едва не разбиха сърцето на Се’Недра. Книгата на леля Поул с един замах обезсмисляше всички томове в библиотеката на историческия факултет в университета на Тол Хонет. Това беше истинската история на света.

Цялата зашеметяваща история на човечеството беше тук, в скута на риванската кралица. Тя отново отвори страниците на пасажа, който обичаше най-много — онази тиха и спокойна сцена в кухнята на фермата на Фалдор, когато Поулгара вече не беше херцогинята на Ерат, а проста готвачка в затънтената сендарска провинция. Титлата вече нищо не означаваше. Истински значимото и важно нещо там беше фактът, че Поулгара най-сетне осъзна дълбоката си обич към баща си скитника, въпреки неговите грешки и изоставянето на майка й точно преди да се родят двете с Белдаран. Цялата омраза, трупана през вековете, се беше изпарила в миг.

В тайната игра, която леля й Поул и нейният баща бяха играли векове наред, изведнъж се беше появил неочакван победител. А те дори не бяха усетили, че той участва. Три хилядолетия полу на шега, полу-сериозно се бяха заяждали един с друг, а през цялото това време вълчицата Поледра ги беше наблюдавала.

— Ти би разбрал това, нали Вълчо? — измърмори кралицата на събеседника си.

Той отвори златистите си очи и тупна с опашка върху леглото в знак на съгласие. Това малко стресна Се’Недра. Вълкът сякаш четеше мислите й. Кой всъщност беше този вълк? Тя бързо потисна надигащото се в нея подозрение. Се’Недра още не бе готова да приеме възможността Вълкът да не е това, за което — или за който — се представя. За тази вечер й стигаше, че Поледра се бе оказала победителка в играта между Поулгара и баща й.

Независимо дали искаше да го признае или не, обаче, Се’Недра беше споходена от едно друго прозрение. Фамилията на мъжа й идваше още от преди разцепването на света и нямаше как да се заобиколи факта, че това е най-влиятелното семейство на света. Когато Се’Недра за първи път видя Гарион, тя доста надменно го отблъсна като неграмотно момче сираче от някаква затънтена сендарска ферма. Явно е грешила по всички точки. Тя сама научи Гарион да чете, но сега беше принудена да признае, че цялата й заслуга беше да отвори книгата пред него. Наложи се доста да се поизпоти, за да го настигне, щом той научи азбуката. Макар да беше мил чинии и котли в кухнята на Фалдор, той съвсем не беше прислужник, а крал по рождение. Гарион не беше сендар и макар и без родители, за него ни най-малко не подхождаше определението сирак. Родовото дърво на семейството му беше впило корени дълбоко в историята на човечеството. Се’Недра се терзаеше от мисълта, че съпругът й може би я превъзхожда по титла и положение, но той не просто я превъзхождаше — той я надминаваше във всичко. А това не се отрази благоприятно върху самочувствието на риванската кралица.