Дейвид Едингс: Поулгара — магьосницата

За да си заслужи яденето, той ни разказа много истории след вечеря. Тази, която спечели най-горещото одобрение на слушателите, беше „Как Белгарат и четиримата му спътници си взели обратно Сферата от Едноокия бог на ангараките“. Работниците направо пощуряха от възторг.

След като всички работници на Фалдор се оттеглиха за почивка, а аз разпратих помощничките си по леглата, тримата с баща ми и Гарион останахме сами в готварницата. Изгасих повечето лампи и оставих само една да осветява мъждиво масата. Заех се да подготвя някои продукти за закуската, а през това време баща ми седеше в ъгъла със спящото дете на колене.

По едно време с крайчеца на окото си долових движение край кухненската врата и рязко се извърнах. Беше малката козичка, а златистите й очи светеха в мрака.

— Да се връщаш обратно в кошарата си! — изкомандвах аз.

— Остави я тук, Поул — търпеливо рече татко. — Тя също е член на семейството ни.

— Много странно роднинство — промърморих под нос. После се взрях прямо в лицето му. — Е, Стари вълко — започнах, — успя ли най-сетне да откриеш Чамдар?

— Дори не сме го наближили, Поул — призна си той със сериозен глас, зарязвайки фалшивия образ. — Вече си мисля да отскоча до Рак Ктол и да измъкна черния дроб на Ктучик.

— Какво толкова е направил, та си му ядосан?

— Праща на запад лъжливи Чамдаровци.

— Не можеш ли да говориш по-ясно?

— Преобразява най-обикновени мурги или гролими така, че да са като две капки вода с Ашарак Мурга. Това обезсмисля усилията на драсниянското разузнаване. Силк направо падна духом, когато му казах, че през цялото време са следили не този, който ни трябва.

— Наистина ли искаш да се загробиш в това глухо място, Поул? — продължи след малко татко.

— Така е редно, татко. Сърцето ми още кърви от спомена какво стана в Анат. Здравата работа и спокойният живот помагат на душата да се излекува.

— Но така слизаш по социалната стълбица, Поул. Ти започна като херцогиня на Ерат, управляваше даже цялото кралство, а сега си главна готвачка в някаква глуха ферма. Убедена ли си, че не искаш да отведеш Гарион в Мурос или Султурн и да го дадеш чирак при някой майстор, както постъпваше с останалите?

— Не, татко, Гарион не е като тях. Той ще бъде Детето на Светлината и аз не искам да му пълня главата с дърводелски рендета, надгробни плочи или пък обущарски конци. Искам да е разумен, но не да остане с ограничена мисъл или пък да не вижда по-далече от носа си. Според мен това е най-добрият начин да го подготвя за изненадите, които го дебнат навсякъде.

— Не разбирам как ще го подготвиш за неговото предопределение като го оставиш прост и необразован.

— Ти на колко години беше, когато попадна пред кулата на Учителя през онази снежна нощ?

— Не бях много голям — петнайсет-шестнайсетгодишен най-много.

— И въпреки това си успял да се справиш, като изключим някои от лошите ти навици. При това се обзалагам, че си бил много по-глупав от Гарион. Или поне аз ще се погрижа да стане така.

— Значи окончателно си решила да останеш тук, така ли?

— Мисля, че така трябва, татко. Имам предчувствие, че именно това е мястото, където трябва да отрасне Гарион. Тук не е някой известен град, нито пък се отнасят с момчето като с коронована особа, но мястото е най-подходящо. Разбрах го още като го видях. Тук е доста изолирано и твърде провинциално кътче, но затова пък има хора, които нашето момче трябва да опознае. Ще направя всичко за неговото добро, независимо какво ми коства това.

Баща ми вдигна съненото дете и отърка брадатото си лице в носа му. Гарион изгука доволно, а старецът се засмя с глас.

— Гарион, моето момче — каза сърдечно татко, — трябва да си най-големият късметлия на света, щом леля ти Поул се е заела с твоето бъдеще. — После старият мошеник ми хвърли лукав поглед и смигна. — Това, разбира се, не се отнася за мен. Тя се грижи за мен от толкова отдавна, че вече загубих сметката. Но така или иначе, и двамата можем да се смятаме за късметлии, нали така?

Гарион пак изгука. Взирах се с обич в окъсания старец и гукащото дете и си спомних какво беше казал чичо Белтира преди много време. Тогава той обясни играта без думи, която ние с баща ми непрестанно играем векове наред. Белтира беше казал на принц Геран, че понякога хапливите и язвителни забележки не са това, което изглеждат. После се беше усмихнал кротко с думите: „По този начин те избягват да признаят колко много се обичат един друг, Геран. Такова признание би ги притеснило много, затова се джавкат като куче и котка. Може и самите те да не го осъзнават, но така при всяка среща показват чувствата си един към друг.“