Дейвид Едингс: Поулгара — магьосницата

Геран много се гордееше със своя Вълк. Останалите момчета на острова имаха кучета и ги наричаха домашни любимци. Вълкът беше приятел и спътник на Геран и те постоянно говореха. Принцът беше забелязал, че неговият приятел има странно отношение към живота и понякога се налагаше да внимава много, за да не го обиди. Геран знаеше, че вълците често си играят, но техните игри наподобяваха повече на весело боричкане. Те не можеха да схванат сложните правила на човешките игри. Ето защо Геран често прибягваше до обяснението „такъв е обичаят“.

Принцът рядко се замисляше за произхода на своя Вълк. Баба му го беше намерила още като малко пале в лесовете край Кел, по-нагоре от Малория. Геран се беше постарал да изтрие от паметта си всичко, свързано с Малория. Понякога в кошмарите му обаче се явяваше Зандрамас, най-вече светещите изпод кожата й петна. Но тези кошмари ставаха все по-редки и по-редки. Когато Геран си каза, че повече няма да мисли за тях, те изчезнаха съвсем.

Момчето решително изтика тези мисли от съзнанието си и се съсредоточи върху снежните войници.

Над кулите в двореца на Рива вече се спускаше нощта, когато бащата дойде да прибере сина си и неговия Вълк. Геран знаеше, че баща му е крал на Рива и Повелител на Запада, но в неговите очи това бяха просто титли. За него баща му си беше просто „татко“, независимо от това как го наричат останалите. Лицето на неговия родител беше като на всички останали хора, освен ако не се случеше нещо извънредно и непредвидено. Станеше ли нещо такова, обаче, той се превръщаше в най-необикновения човек на света. Макар и много рядко, извънредните случаи го принуждаваха да грабне и развърти меча си. А щом това станеше, всички разумни хора се изпокриваха кой където свари.

— Добре ли изкара деня, скъпи? — посрещна го майка му, когато двамата с бащата влязоха в кралските покои. Преди това прилежно бяха изтупали снега от краката си още в коридора. Вълкът не си направи този труд, но той вече беше облизал и последната снежинка от лапите си, затова не остави никакви следи по пода.

— Беше върхът, майко — отвърна Геран. Всичките му познати момчета използваха „върхът“ по сто пъти на ден, а Геран държеше да е в крак с последната мода, затова изпъстри речта си с тази дума. Струваше му се много изискано.

— Банята ти е готова, Геран — подсети го майка му.

— Не съм чак толкова мръсен, мамо — каза без да се замисли той. После му се прииска да си беше прехапал езика. Защо все изтърсваше нещо, преди да е помислил за последиците от думите си?!

— Хич не ме е грижа дали мислиш, че си мръсен или не! — гласът на майка му се повиши с няколко октави. — Казах ти да се изкъпеш! Върви сега!

— Да, майко.

Баща му направи скришом знак с пръсти: „По-добре свърши това, което ти казва!“ и продължи да движи незабележимо ръце: „Ако не го изпълниш, лошо ще загазиш.“

Геран въздъхна и кимна примирено с глава. На ръст вече беше почти колкото майка си, но продължаваше да й се подчинява и не смееше да противоречи. Принц Геран вече беше седемгодишен и според Вълка беше навлязъл в зрелостта. Геран усещаше, че колкото повече расте, толкова повече го уважават околните, но това не се отнасяше и за майка му. Според него това бе твърде несправедливо.

Принц Геран се изкъпа надве-натри и се присъедини към останалите в трапезарията на кралските покои. Преди това обаче се увери, че вътрешността на ушите му е добре намокрена. Майка му си имаше свое разбиране за чисти уши. Според Геран нямаше нужда да се мие чак толкова усърдно, щом можеше още да чува. Въпреки това той винаги потапяше главата си под водата след всяко къпане, само за да бъде спокойна неговата родителка.

Когато и последният член на кралското семейство седна на трапезата, прислужницата поднесе вечерята. Този път в кухнята бяха приготвили свински бут, а Геран го обичаше. В менюто обаче имаше един основен недостатък — винаги се поднасяше със спанак за гарнитура. Цял живот нямаше да стигне на малкия принц, за да разбере защо майка му смяташе, че свинското върви със спанак. Той тайничко си мислеше, че спанакът не върви с нищо. За да бъде пълно нещастието, Вълкът също не обръщаше внимание на зеленилката. Геран не можеше дори да изсипва пълни лъжици от гарнитурата под масата за своя приятел, както обикновено постъпваше с късовете печено козешко — също редовно меню на кралската трапеза. И козешкото не беше сред любимите блюда на принца, но според него то значително превъзхождаше спанака.