Дейвид Едингс - Поулгара — магьосницата

С прискърбие мога да призная, че близнаците бяха прозряли истинските ни чувства под външната обвивка, макар ние двамата още да не го разбирахме напълно. Цели три хиляди години се самозаблуждавах, но накрая всичко стана толкова ясно пред очите ми, та се питах защо са били нужни всички усилия досега. Аз обичах баща си. Толкова е просто. Обичах го въпреки неизброимите му провали и лоши навици. Това прозрение ме просълзи и аз почувствах, че обичта изпълва сърцето ми.

„Най-после успя — гласът на майка прокънтя малко самодоволно в главата ми. — Нали не беше толкова трудно?“ Този път думите й не идваха така призрачни и безплътни до мен, а сякаш се носеха от кухненския праг. Аз рязко се извърнах и невярващо погледнах малката козичка, която беше вперила в мен палавите си златисти очи.

„Все някой трябваше да храни бебето, Поул — обясни гласът на майка. — Затова реших, че ще е най-добре да е човек от семейството.“

Това вече не можах да го понеса и избухнах в смях през сълзи.

— Какво толкова смешно има, Поул? — смаяно попита татко.

— Нищо, татко — отвърнах, — нищо не е станало.

Беше сив и предвещаващ скорошна виелица зимен ден на Острова на бурите. Негово Кралско Височество, престолонаследникът на Рива принц Геран прекара деня на бойните кули при тронната зала на Риванския крал, правейки снежни човеци. Вълкът беше до него, както винаги досега. Той не помагаше особено на момчето, но затова пък го гледаше с голям интерес, подпрял глава на предните си лапи. В тронната зала на риванските крале ставаха много неща, които Вълкът не разбираше, но беше достатъчно възпитан да не го показва.

По обед една от придворните на кралицата доведе при кулите и четиригодишната сестра на Геран, принцеса Белдаран.

— Нейно Величество смята, че малките деца трябва да дишат много чист въздух, Ваше Височество — обърна се контесата или каквато там беше към Геран. — Вие трябва да я наглеждате.

Принц Геран въздъхна. Не че не обичаше малката си сестричка, но точно в момента твореше изкуство, а нито един художник не обича да го безпокоят, когато в него гори огънят на съзиданието. Принцеса Белдаран беше така увита в кожи, че едва можеше да движи малките си ръчички. Тя изобщо не обърна внимание на шедьоврите на брат си, а започна да прави снежни топки. Оглеждаше важно всяка една от тях, заглаждаше неравностите по повърхността с малката си ръка в ръкавичка и ги мяташе срещу брат си, без да променя изражението си. Не го улучваше често, но успяваше да го разсейва и дразни. Той обаче стисна зъби и реши да не й обръща внимание. Обичаше сестра си, но в повечето случаи я пренебрегваше. Беше открил, че така е много по-спокойно. Гласът на Белдаран много напомняше този на майка им — „изразителен“, както обикновено казваше техния баща. Геран имаше друго определение за пронизителния глас на сестра си, но избягваше да го използва в присъствието на майка си.

Той си отдъхна, когато контесата — или каквато там беше — се върна след час да прибере обратно Белдаран. Тъкмо извайваше последните детайли на скулптурите си и имаше нужда да се концентрира. След известен размисъл прецени, че морковите, които използваше за носове, са твърде комични и ги замени с репи. Така беше много по-добре, реши накрая. Вече цяла седмица работеше върху снежните фигури и според него станаха великолепни. Седем свирепи, макар и доста закръглени бели войници, бяха строени върху крепостната стена, гледайки строго към пристанището. Принц Геран се надяваше зимата да продължи достатъчно, за да успее да направи цял взвод.

— Тоя не е ли голям здравеняк, Вълчо? — попита Геран приятеля си, след като приглади за последен път снега по последния от пазачите.

— Вълкът не разбира какъв е смисълът от това — любезно отбеляза той.

На Геран се стори, че долавя някакъв упрек в забележката на събеседника си. Вълците понякога бяха практични до педантичност. Тогава Геран прибягна до обяснението на своя дядо.

— Такъв е обичаят — рече.

— О — отвърна Вълкът, — щом е обичай, тогава няма нужда да се търси смисъл.

Дядото беше научил момчето да говори езика на вълците през лятото, което то прекара при него в Долината. Това беше необходимо, защото бабата и дядото на Геран говореха помежду си само на вълчи език. Принцът беше много горд с познанията си, макар Вълкът да му хвърляше понякога неразбиращи погледи. Голяма част от вълчия език се състои от определени движения на ушите, а на Геран беше трудно да шава толкова изразително с уши. Вместо това той ги движеше с ръце. За Вълка това бе доста необичаен начин на общуване.