Дейвид Едингс - Поулгара — магьосницата

— Госпожо Поул — поздрави ме любезно Фалдор, изправяйки се на крака.

— Стопанино Фалдор — отвърнах с лек поклон.

— Имаш ли опит в готварството?

— О, да, доста голям при това — отговорих.

— Точно сега имаме нужда от такъв човек — тъжно продължи той. — Нала на времето беше много добра, но остаря и надебеля, а това я прави бавна и неповратлива. Вече трудно се хваща за каквато и да е работа.

— Това е професионална деформация, стопанино Фалдор. Свързано е с постоянното опитване.

— Не те разбирам, госпожо Поул.

— Добрата готвачка винаги трябва да знае вкуса на гозбата, която приготвя, а единственият начин да го постигне е като опитва. Ако не е предпазлива обаче, всяко кусване или сърбане се лепи на талията й. Колко души изхранвате напоследък?

— Петдесет и трима са в момента. Но ще станат повече, когато дойде време за сеитба. Ще можеш ли да се оправиш в тая голяма кухня?

— С лекота, стопанино Фалдор. Но няма ли да е по-добре, ако изчакаме вечерята и тогава да се пазарим за постоянна работа? Може и да не ти хареса как готвя. Всяко нещо трябва да се изпробва, преди да го купиш.

— Има много разум в думите ти, госпожо Поул — съгласи се той.

В този момент Гарион взе да става неспокоен и аз го повдигнах на рамото си, потупвайки го по гърба, за да се оригне.

— Твое ли е детето, госпожо Поул? — попита Фалдор.

— Племенник ми е — отвърнах скръбно. — Родителите му починаха.

— Много лошо — промърмори с въздишка той.

— Така е… Ще се държа внимателно с госпожа Нала, стопанино Фалдор — обещах после. — Доколкото разбирам, тя е служила вярно тук. Затова няма да е редно просто да бъде изритана, когато вече не е годна за работа.

— Много се радвам, че се сети за това, госпожо Поул — отговори тъжно той.

— Това не значи обаче, че на хората ти ще им прилошее от гозбите ни — добавих с лека усмивка. — Колко помощници има в кухнята?

— Шест, като се брои и Нала. Това достатъчно ли е?

— Даже повече от достатъчно, стопанино Фалдор. Има ли място, където мога да оставя вещите си? Вече става доста късно и е време да започна с вечерята, ако искаме да седнем на масата преди полунощ.

— Защо не й покажеш свободната стая в западното крило, Дюрник — предложи Фалдор, после въздъхна примирено. — Пък аз пак трябва да се връщам при работата си. Сметките ми все не излизат.

— Дали ще е от полза, ако ти подскажа, че дванайсет и девет прави двадесет и едно, а не двадесет и две? — меко попитах аз.

Той впери поглед в цифрите, а после съсредоточено зашава с пръсти.

— Мисля, че имаш право, госпожо Поул — каза.

Двамата с Дюрник излязохме.

— Винаги ли е толкова отстъпчив — попитах Дюрник, докато слизахме по стълбите.

— Не разбирам за какво говориш, госпожо Поул.

— Изобщо не ме попита къде съм работила досега. Даже не се поинтересува какво точно знам за готварското изкуство. Не отвори дума и за това откъде идвам.

— Госпожо Поул — започна Дюрник, — кухнята тук е същинско бедствие — също като пожар в обора или пък шап по животните. Нямаше да е толкова сговорчив, ако не беше напълно отчаян. В момента и самият Торак да му се представи като готвач, Фалдор ще го наеме, без да се замисли дори.

— Разбирам. Е, явно ще се наложи да взема всичко в свои ръце.

След месец тримата с Гарион и козичката вече бяхме равноправни обитатели на фермата. Бях сигурна, че Фалдор, Дюрник и останалите ни приемат така, сякаш открай време живеем заедно. Бях почистила и подредила малката ни спалня, но Гарион продължаваше да прекарва повечето време в сандъка за зеленчуци. Никога не го изпусках от очи, дори когато бях с гръб към него.

Чувствах се сигурна и защитена във фермата на Фалдор. Тези хора бяха сендари до мозъка на костите си. Здравият разум, който бях насадила в народа, ме караше да се чувствам така, сякаш се връщам у дома.

Когато прибрахме реколтата, а дърветата съвсем оголяха, наблизо край фермата на Фалдор спря пътуващ разказвач на приказки и взе да проси. Беше някакъв изпокъсан разбойник с обувки, дето не му бяха по мярка и въже вместо колан. Косата и брадата му бяха побелели и сплъстени на кичури, а пръстите му сигурно бяха намазани с лепило, защото всичко лепнеше върху тях. Бях подготвена за идването му, разбира се. Още като беше на пет мили от портата усетих познатото присъствие.

Козичката ми веднага го разпозна, прескочи ниската ограда на кошарата си и хукна да го посрещне, вирейки радостно опашка. Той й се усмихна и я почеса зад ушите. После се обърна към ковача Дюрник и попита „къде би могъл да открие собственика на това прекрасно имение“.