Мишел Гримо - Народът на моретата

Постави магнита и започна операцията. Малко по-нататък в яла Надир й правеше знаци, размахал широко ръце, ала дълбоко съсредоточена, Цила не го виждаше.

Изникнал неизвестно откъде, цял пасаж риба-тон се носеше зад нея. Младата жена беше прекалено неподвижна, за да уплаши рибите. Докосвайки я, те отминаха, но една от тях счупи с опашката си няколко антени на сферата в момента, когато магнитът беше изминал половината път… Роботът изскочи от ръцете на Цила. Сред свистене, което и през шлемовете се чуваше, от него бликна струя въздух.

Няколко минути изминаха, преди да писне отново пронизителната сирена.

— Какво пак! И другата сфера ли отиде? — изфуча 703-32-0078-J0989-ВZ.

— Не, господине — задействува системата за самоунищожение… Току-що експлодира!

Югозападната точка мяташе бесни отблясъци на екрана…

Дежурният се обърна към младата си колежка:

— Изпратете там с подводен глисер няколко робота в случай, че някой е останал жив…

Надир помисли само за едно: да отстрани смъртоносния механизъм от жена си. Той изскочи от яла и с енергията на отчаянието заплува, повел след себе си кълбото. То го последва с хаотични скокове, но внезапно изостави пленника си и се понесе като ракета. След туй изпълни над ужасените Надир и Цила цяла серия пикировки и лудешки арабески, докато най-сетне рязко се устреми към повърхността и там избухна…

Макар и отслабени, ударните вълни ги разтърсиха достатъчно, за да загубят моментално съзнание. Те останаха така няколко минути като огромни цветя, превити от течението. После се събудиха, учудени, че са живи и свободни…

Дива радост пламна в очите на Цила. Надир пламенно я притисна към себе си. Цила наподоби целувка и двата шлема се чукнаха. Тя се засмя.

Но Надир мислеше вече за това, което непосредствено им предстоеше. Бяха свободни — добре, но може би само за да умрат от изтощение, опитвайки се да се доберат до мястото, където, без съмнение, вече никой не ги чакаше…

Той погледна към края на платото и това, което видя, го накара силно да прегърне Цила…

От пещерата се подаваше носът на някаква малка машина с издължена форма, която се носеше към тях.

Някакъв юначина ги разглеждаше с усмивка. С широк жест той ги покани да се качат в машината…

В долната част на платото, почти незабележимо между скалите се намираше мястото на срещата: една мъничка хижа. Пилотът гарира между пилотите. След няколко мига и тримата изплуваха през шлюза в единствената стая. Махнаха шлемовете си и Цила се хвърли към Надир.

— Надир! Надир! Успяхме!

— Без него щяхме още да се мотаем само на няколко километра оттук! — напомни Надир, като сочеше към спътника им.

После попита:

— Как се казваш, братко?

— Амар! И разрешете ми да ви кажа, че не съжалявам, дето се поразтъпках малко! Да успеете сами да се отървете от двата роботи-пазачи — това не се случва всеки ден!

— Кой ангел те накара да дойдеш на платото?

— Много просто: вашето бягство не е като на другите пастири. Единственото възможно решение ви даваше съвсем малко резервно време. Стоях тук притеснен, после, като не ме сдържаше повече, реших да ви посрещна, макар че такъв ход не е съобразен с мерките за сигурност. Почти бях се изравнил с платото, когато машината ми регистрира експлозията. Засилих ход без надежда, а ви намерих с демонтирано кълбо в краката!

— Той измъкна един магнит и почти развали яла! — обясни Цила.

— Ето един човек, когото лесно не можеш победи! — възхити се Амар.

Той се убеди напълно в това, когато младите хора му разказаха всичките си перипетии.

— Рядко измъкваме повече от един човек едновременно, а Арп не се е сетил да ви даде магнитен ключ и да ви каже, че можете един друг да се освободите от пазачите си… На достатъчно разстояние от лагера и извън дефилето например бихте могли да се избавите с много по-малък риск и да дойдете спокойно дотук!

— Главното е, че успяхме! — рече Цила. — Когато неприятностите отминат, човек винаги се радва, че ги е превъзмогнал!

Докато Цила заемаше любимото си място в ръцете на Надир, Амар сгря традиционното лике и приготви богат обяд, по време на който Надир и Цила отрупаха спътника си с въпроси: „Дали познава Ксуан? Наистина ли има голям град в морето. Как изглежда?“

Амар се усмихваше и отказваше да отговаря.

— Нищо няма да ви кажа! С очите си ще видите!

— От кое племе си? — смени темата Цила.

— Прадедите ми принадлежаха мисля към източното племе Ли…

— Тогава…