Мишел Гримо - Народът на моретата

Надир поиска да даде заден ход… Невъзможно. Той срещна отчаяния поглед на младата жена и вбесен включи двигателите на свръхмощност с лудата надежда да изтръгне яла от това менгеме. Нищо не постигна и бързо изключи двигателя. Положението съвсем не беше блестящо… А не достигаха само няколко сантиметра от двете страни!

С енергията на отчаянието младите хора заблъскаха, задърпаха, заразтърсваха машината във всички посоки. Изведнъж, все още зацепен, скутерът се поклати откъм носа в свободната зона.

Надир заблъска като луд… Превита към стената, Цила го последва. Този път се поклати задната част. Със силни удари бегълците го накараха да се задвижи тъй, нагоре-надолу, десетина пъти. По драскотините на обшивката Надир установи, че бяха напреднали с няколко сантиметра. При това темпо им трябваха няколко часа, за да се оправят! Дотогава…

Цила вдигна отчаяно ръце, но веднага се стегна — практичният номадски дух надделяваше — тя затършува трескаво в купето на яла.

От едната страна се намираше резервната храна — таблетки планктон в непромокаема опаковка и в достатъчно количество… от другата — няколко инструмента, повечето малки ключове. Нищо, което можеше да им помогне!

Цила се облегна на стената и затвори очи. Тази гледка възвърна енергията на Надир. Той взе най-големия ключ и заудря с всичка сила по неравните краища на скалата, заклещила машината. Но камъкът понасяше всичко, а ключът се подбиваше.

От другата страна, с по-малък ключ в ръка, Цила нанасяше яростни удари на обшивката, с надеждата да поддаде малко навътре. Изведнъж, досега непоклатимата скала се разцепи и цял ръб се откъсна и падна на парчета в яла, който потрепера и се разлюля свободно!

С лек тласък Надир го отпрати от другата страна на пролуката. Той стоя няколко секунди неподвижен, изтощен и тържествуващ от победата. После се обърна учуден. Защо Цила не беше при него?

Веднага я откри. Държеше се за стената с ужасени очи. Дълги пипала обвиваха ръцете и краката й и напълно я обездвижваха. Отбелязан с флагчето на лагера, малък еркер се отваряше над главата на младата жена; оттам се подаваха още пипала, които ровеха в ръцете на Цила. Почти отвсякъде от подобни дупки излизаха октоподи.

Като благодареше в себе си на Арп и на школата за пастири, Надир махна успокоително с ръка на Цила, после бързо затърси нещо в багажника на яла. Разкъса бързо опаковката на шепа таблетки планктон. Цила го гледаше, без да разбира!

„Само да не припадне!“ — помисли си Надир с тревога. Щом се приближи с протегнати ръце, октоподът разхлаби прегръдката си около тялото на Цила и накрая съвсем я пусна, за да сграби таблетките от Надир.

Навсякъде наоколо им и други октоподи просеха, мятайки към тях дългите си извити пипала. Надир продължи да раздава храната и изведе Цила извън обсега им.

„Какъв лош късмет! — беснееше Надир. — Да се окажеш блокиран сред развъдник от октоподи, които при това те изнудват, за да те пуснат.“

Заеха местата си в яла и се понесоха като вихър. Четиридесет и пет загубени минути, а имаха още час и половина път! Роботите щяха да ги унищожат преди това! Оставаше им най-много час и половина живот!

Надир погледна Цила, която нежно му се усмихваше. С рязко движение включи двигателите на свръх-мощност. За щастие скалистата и неравна зона беше вече зад него. Ялът се носеше над леко нахълмена равнина. Далече пред тях мощните фарове осветиха подстъпите на някакво плато, а после и самото плато. Срещата им бе от другата страна…

Преливайки от радост, той показа една точка на картата и посочи към хоризонта. Цила поклати разбиращо глава. Надир преведе без мъка: „С плуване е далече!“ Той стисна ръката й в отговор на закачливата й усмивка. Оптимизмът се възвръщаше!

Надир насочи апарата нагоре. Скоро първите скали преминаха далеч под тях, а върхът се приближаваше с пълна сила. Вече летяха наравно с платото и краят му се виждаше. Внезапно малкият атомен двигател спря да работи. Ялът продължи малко по инерция и спря сред водовъртеж от водорасли между два храста от корали…

Младите хора се спогледаха в отчаяние. Този път вече беше свършено!

На няколко километра оттук човекът-риба, който трябваше да ги спаси, щеше напразно да чака! След четвърт час сферите щяха да избухнат. Каквото и да направят, където и да отидат, дяволските червени кълба щяха да ги следват все на същото разстояние и да ги държат в подчинение.

Една минута, две минути — бордовият часовник продължаваше да върви.