Едуар Пейсон - Гибелта на „Звезда на моретата“

„Звезда на моретата“, огромен презокеански кораб, излязъл от корабостроителниците на „Компани трансосеаник“, прави първото си пътуване по линията Ливърпул — Ню Йорк. Преди два дни един айсберг се бе блъснал в него и докато пътниците, на които бе казано, че има авария в машините, спяха или се заседяваха в салоните, командният състав и екипажът, тревожни, бдят.

— Елате — рече Грейсън.

Но Симон — старши помощник, не помръдна. Грейсън, който го бе хванал за ръката и вече бе направил крачка напред, усети такава съпротива, че се обърна и го погледна а очите.

— Какво има?

Погледът на Симон не се отделяше от десния борд.

— Какво има? — попита отново Грейсън.

— Вода! — едва продума Симон.

Тя се стичаше тихичко, на струйка, по един от шевовете на обшивката… по още един… И по-нататък струеше — с цвета на боята, почти невидима, широка колкото един пръст.

Стояха край десния борд. Обърнаха се. Левият беше прекалено отдалечен, за да могат да видят дали и там тече. Отидоха до него. Симон опита с пръст. В миг цялата му ръка се измокри. Той залепи длан върху ламарината и почувствува зад нея океана, който напираше е всичка сила.

Без да продума на Грейсън, той се спусна към железния трап, изкачи се като луд по него, после изхвръкна от машинното. Пътем се сблъска с някакви хора, без да ги види. Още усещаше в дланта си напора на океана и имаше чувството, че се изплъзва от някакво невероятно менгеме, което бавно стягаше корпуса на „Звезда на моретата“.

Трябваше бързо да съобщи на Дейвис, да го предупреди. Какво можеше да се направи? Нищо. Нищо. Нищо. Нищо не можеше да се направи. Той прекалено добре познаваше занаята си, за да бъде сигурен, че нищо не може да се направи срещу този бавен, неумолим напор. Като нар! Като черупка. И всички тия хора на борда! Тези жени, по-голямата част от които спяха сега. А корпусът вече поддаваше.

Той се озова на палубата, където още стояха неколцина леко обезпокоени пътници. С усилие на волята той си наложи да не тича, да върви с нормална крачка, да си придаде твърдост, за да скрие тайната, която само той, Грейсън, и може би неколцина от машинното знаеха. Сърцето му лудо биеше.

Щом стигна до него, сигурен, че никой не го е видял, той се спусна към трапа на мостика.

Хервик не беше излъгал; „Звезда на моретата“ беше прекалено дълъг, сблъсъкът с айсберга беше достатъчен, за да го строши като огромна играчка — той бавно се разцепваше на две. Дъното поддаде…

Втурването на Симон към трапа не бе останало незабелязано от хората в машинното. За момент те го проследиха с поглед, питайки се каква ли ще е причината да тръгне тъй внезапно и припряно, сетне се обърнаха към Грейсън, който трябваше да им обясни. Той стоеше изправен, абсолютно неподвижен, като статуя.

— Шефе, какво става? — попитаха гресьорите и механиците, които не се различаваха един от друг в изцапаните си сини дрехи.

Тя се стичаше сега от трийсет листа на обшивката — колкото детски юмрук — и нищо не можеше да я спре.

— Вода! Вода!

Всички едновременно я забелязаха. Заплахата премина от човек на човек — пробяга чак до дъното на машинното, до котелното, до трюмовете и в един момент вдигна в тревога всички мъже и ги събра около Грейсън. Бяха смаяни.

— Как? Вода? Защо?

Те знаеха за сблъскването с айсберга, известно им беше, че шахтата за котвите се е наводнила. Произшествието бе станало изцяло на носа. Някои бяха отваряли херметическата врата, която изолираше авариралия сектор. И сега водата бе стигнала дотук! Невъзможно! И все пак те я виждаха.

Добре поне, че Грейсън бе с тях! Много от хората вече дълги години бяха пътували с него. Някои — по десет години, други — четири. Той си знаеше занаята, беше винаги справедлив и невъзмутим. Днес той трябваше да покаже какво се крие в гърдите му.

И той показа. Протегна ръце, като да ги запази от опасността, и изведнъж сякаш стана по-едър.

Ей, деца. Затворете всички херметически врати, спирачните клапани, включете помпите. Отпуснете предпазните клапани и останете е мен. Няма да ви оставя да се издавите като плъхове — каза той.

Прав беше. Те бяха на дъното на една дупка, на една мина, в която водата проникваше бавно, безшумно.

— Бързо — додаде Грейсън.

После той бавно се доближи до телефона и изчака да получи връзка с мостика. Беше му се свило гърлото; трябваше да каже всичко, но с малко думи. Най-после!