Едуар Пейсон - Гибелта на „Звезда на моретата“

„Само още четвърт час да се задържи над водата и да има светлина!“

… Симон не остана дълго на палубата. Той успя да се вдигне отново, плъзгайки се встрани, но лицето му беше в кръв. Страхът да не бъде повлечен със „Звезда на моретата“ нарастваше — все по-ужасен и по-силен в мрака.

Боят се бе ожесточил и Симон вече не се стараеше да намали силата на ударите, които раздаваше. Един моряк успя да запали електрическо фенерче. Лъчът се движеше по обезумелите пътници. Тук — женска глава, изкривена от страха, с коси, отхвърлени назад, с отворена уста, надаваща викове. Там — друга жена, разтърсвана от спазми, разтреперана, потънала в сълзи, нищо не чува. По-нататък — свити юмруци, протегнати ръце от невидими тела, които молеха за помощ. С обезумяло от страх лице някакъв мъж се бе устремил към лодката, разблъсквайки жените. Симон се хвърляше върху му, с главата напред, удряше го право в гърдите и го пращаше встрани.

— Жените първо!

Той разбра, че сам никога нямаше да спре тази маса. И прибягна до една хитра стратегия, за да спаси жените.

— Мъжете — извика той, — елате с мен! Ще ви дам възможност да напуснете кораба.

И той ги повлече към горната палуба, при саловете. Деветима го последваха.

…Хайнс също вършеше добра работа — тичаше от група на група, намесваше се сред борещите се, окуражавайки екипажа.

— Хайде, Жерар.

— Щом лодката се спусне във водата — на греблата, ототблъсвайте!

— Колко време имаме, капитане?

— Ще имаме време, ако всички запазят хладнокръвие!

Обезумял млад мъж го сграбчи за раменете: „Срамота, капитане“, и го удари с юмрук право в лицето. Хайнс се строполи на палубата, стана отново, извика на двама сервитьори: „Вържете го!“, после изчезна във вътрешността на кораба.

В коридорите — изостанали мъже, жени и деца, легнали рано, грубо събудени от сервитьорите, тичаха обезумели.

— Спокойно! — извика им Хайнс. — Сложете си спасителните жилетки и идете на палубата. Вземете си палта, ще ви потрябват в лодките.

Някои стискаха пред гърдите си чанта или куфарче — парите, бижутата!

— Спасявайте живота си.

Той минаваше от кабина в кабина, блъскайки силно вратите, дърпайки завесите. Леглата бяха още топли и пазеха очертанията на телата; цели купища от захвърлени дрехи; отворени книги; писалка до недовършено писмо. Хайнс намери един заспал — разтресе го с всичка сила.

— Какво има?

Той го издърпа от леглото му, извади един спасителен пояс от рафта и насила го натика в ръцете на пътника.

Извика му:

— Потъваме!

Тогава човекът като луд се спусна към коридора.

Хайнс продължи пътя си. Клатенето на кораба не беше вече нормално; течната маса се люшкаше в търбуха му, забавяше движението му. Легнеше ли на борд — той трудно можеше да се изправи. Беше като ранено животно, което се мъчи да се вдигне на крака.

От дъното на кораба лъхна тишината, придружена от гореща вълна, и тази тишина бе рязко прекъсвана от протяжни плачове, степания и пукот, който разкъсваше дървенията.

Хайнс вървеше бавно напред, без да пропусне нито една кабина. Те всички бяха празни и пустотата изглеждаше ужасяваща.

Той слезе още по-долу и стигна до ресторанта.

„Ще се върна горе.“

Електричеството угасна.

„Звезда на моретата“ се наклони към левия борд и остана тъй няколко секунди. Хайнс се хвърли напред, в плен на смъртния си страх. Той се блъсна в столовете край масата, хлъзна се по пода и отново стана.

„Трябва бавно да вървя. Имам още петдесетина стъпки. Трапът е на левия борд.“

Той се качи по трапа — трябваше да премине цял коридор. Течението усукваше завесите в лицето му.

Най-после той стигна горната палуба и се озова на въздух сред тълпата. Лицето му беше в пот.

Палубите бяха опразнени, почти нямаше жени. Той видя, че в една лодка са заели места и двама мъже. „Ще имаме време да спасим всички.“

Следван от десетина обезумели мъже, Симон го блъсна. Той рязко насочи в лицето му лъча на фенерчето.

— Вие ли сте? — попита старши помощникът, не разпознавайки веднага Хайнс в този контузен мъж, с изпокъсани дрехи.

— Да… а вие? Кой сте?

— Симон.

— Обиколих долу. Всичко е опразнено.

— Водя тези мъже към саловете.

— Няма да имате макари, за да ги спуснете във водата… Бързайте! Бързайте! Боя се, че нямаме много време.

— Елате.

— Отивам при Дейвис… Довиждане!… Спасявайте се!

— Довиждане!… Спасявайте се!

…По няколко признака моряците разбираха, че „Звезда на моретата“ скоро щеше да потъне; корабът бе натежал, бе загубил устойчивостта и якостта си. Вантите се късаха като конци и пукотът, който Хайнс бе доловил от дъното, сега се чуваше из целия кораб.