Едуар Пейсон - Гибелта на „Звезда на моретата“

В машинното водата, която се бе задържала за момент, започна по-бързо да се покачва, образувайки тежка маса в центъра на кораба, която нарушаваше устойчивостта му, и така с всеки момент увеличаваше пукнатините в обшивката. Тази вода се вълнуваше, бе изпъстрена с маслени петна. В нея прииждаха течения, които я пресичаха. Водата стягаше нозете на мъжете в бавна и студена змийска хватка.

— Излизайте оттам! — извика Грейсън. — Водата ще стигне до котелното.

Мъжете, които бяха останали там докрай, се втурнаха към трапа.

Той се изкачи по железните стъпала след инженера. Едва бе стигнал последното, когато тежка миризма изпълни машинното и котелното отделение. Чуха се няколко глухи взрива, след което се прекъсна електричеството; малкият котел, който захранваше агрегатите, поставен по-високо от другите, беше засегнат от водата.

Грейсън се присъедини към своите на палубата.

— Слагайте поясите и изчезвайте. Свалете един сал от лодъчната палуба. Довиждане, господин инженер! Сега — всеки за себе си!

На мостика той намери Хайнс, който докладваше за направения оглед.

— Долу вече няма никой — каза Грейсън. — Някои от мои-те хора са на палубата, оправят се с един сал.

— Добре — каза Дейвис. — А лодките?

— Номер четири потъна.

— Зная… Видях… Колко остава, Грейсън?

— Не зная. Пет, десет, петнайсет минути. Обшивката се огъва като картон.

— Е, изчезвайте! Успех!

Грейсън хвана Дейвис за ръката, стисна я, след това се спусна по стълбата, без да се обръща. Дейвис и Хайнс останаха сами. Наведоха глави, без да се гледат.

Ветроупорен фенер беше запален и поставен на бюрото, отрупано с някакви книжа.

— Хайнс. Идете до телеграфа. Вземете всички телеграми, които са се получили. Донесете ми ги. Кажете им…

Той се поколеба, поклати тежко глава, усещайки някакво стягане в гърдите.

— О! Радистите имат най-лошата участ. За да спасим другите, трябва тях да жертвуваме. Кажете им, че трябва да останат още и че аз също съм тук.

Десет метра разделяха мостика от радиорубката. Хайнс ги премина тичешком. Той рязко отвори вратата и спря изненадан. Седнали спокойно, двамата радисти пушеха.

Те бяха също толкова изненадани, колкото и Хайнс. Бяха изолирани с бронирани стени. Появата на старши помощника, разрошен, насинен, с изпокъсани дрехи, бе достатъчна, за да разберат какво се бе случило на борда. Скочиха от местата си.

— Е?!

— Скоро ще настъпи краят. Вие какво направихте?

— Във връзка сме с „Берлин“ и нос Рейс. „Берлин“ прави всичко, каквото може. След четири часа ще бъде тук, „Селтик“ също отговори, но той е много далече…

— Телеграфирайте на „Берлин“, че „Звезда на моретата“ е вече напуснат. Дайте ми книжата и получените телеграми, Трябва да продължите да ги търсите, ясно, нали? Дейвис е тук, на мостика. И аз съм тук. Симон помага на мъжете да спуснат сал във водата… Добре е — добави той, сгъвайки книжата, които му бе предал старши радистът — да си сложите спасителните пояси. Ще дойда пак.

— Хайнс — каза Дейвис, когато старши помощникът се върна на мостика, — трябва да се смятаме за щастливци, че морето не е по-бурно. Вълната сякаш не е тъй силна, пък и мъглата се разсея.

За да видят по-добре, те се доближиха до борда и погледнаха към морето. На триста метра светлините на лодките, събрани в едно, танцуваха злокобен танц. Пет или шест от тях, понесени от една вълна, се появяваха, след туй изчезваха, потънали в някоя вълна. В този момент три други заблестяваха по-далеч. После отново дойде ред на първите.

— Достатъчно светло е. „Берлин“ ще бъде улеснен. Дейвис и Хайнс се бяха притиснали един до друг. Дейвис сложи ръка на рамото на старши помощника и този жест бе достатъчен. Той значеше:

„Ние двамата, само ние двамата вече десет години… сега смъртта ни дебне, но ние сме двамата, все още двамата.“

— Бих искал Йорган да знае какво се случи — каза Дейвис. — Всичко отбелязах: мъглата, телеграмите, които ни даваха местоположението на айсбергите. Всичко е отбелязано в бордовия дневник; риболовните кораби за моруна, смяната на курса ни, сблъскването, аварията на носа е незначителна.

— Потъваме.

— Има и друго, Хайнс.

— Знам.

— И аз го разбрах. Бих искал да оживея, за да им го кажа.

— И други го знаят. Те ще го кажат.

…Групата начело със Симон бе срещнала по горната палуба други мъже, водени от Жерар. Симон грабна един фенер от някакъв сандък, запали го и го окачи на, едно въже, след туй с помощта на Жерар той разпръсна пътниците.