Йон Айвиде Линдквист
Малка звезда
На моите доведени синове
Кристофер, Юнатан, Нисе
и на техните любими
Солиден, Скансен. Двадесет и шести юни 2007 г. Часът е осем и десет. Водещият подгрява публиката с хорово изпълнение на „Не е ли странно как понякога искаш да си далеч?“ След края на песента един техник предупреждава всички родители да свалят децата от раменете си — да не ги удари някоя камера.
Слънцето грее точно зад сцената и заслепява зрителите. Небето е тъмносиньо. Младежите зад загражденията са помолени да се отдръпнат, за да няма смачкани. След пет минути най-популярната музикална програма в Швеция влиза в ефир и никой не бива да пострада.
Все пак сред делничните тревоги трябва да има и оазиси на спокойствието. Не бива да се случва нищо лошо — за това са взети всички възможни предпазни мерки.
Всякакви викове от страх или болка са немислими; след предаването не може да има кръв по земята и по седалките. На сцената не бива да лежи мъртвец, подът не бива да бъде осеян с трупове. Не може да се позволи хаос. Има твърде много хора. Трябва да е спокойно и уютно.
Оркестърът подема „Стокхолм в сърцето ми“ и всички припяват. Ръцете се веят, телефоните снимат. Прекрасно чувство за общност. Остават петнадесет минути, преди всичко това да бъде унищожено с планирана точност.
А сега нека попеем. Чака ни дълъг път, докато се върнем тук. Едва когато пътят ни пречупи и сме готови да мислим немислимото, можем да се върнем.
Тъй че давайте! Всички!
Меларен люби морето,
сладкото среща солта…
Всички хора
всъщност се наричат
по друг начин
Момичето със златните коси
Mother says I was a dancer before I could walk.
She says I began to sing long before I could talk 1 1 „Мама казва, че танцувам още преди да проходя, казва, че пея дълго преди да говоря.“ (Всички бележки под линия са на преводача.)
.
ABBA, „Thank You For The Music“
1.
През есента на 1992-ра се заговори за бум на гъби в горите — от топлото и влажно лято подземният мицел бе прелял в изобилие от пачи крак и сърненки. Когато Ленарт Седерщрьом сви по горския път в старото си „Волво 240“, бе приготвил на задната седалка и голяма кошница, и две-три найлонови торби. За всеки случай.
Беше пуснал касетка с „Мелодии за гушкане 16“ 2 2 Албум от 1988 г. на шведския естраден състав „Викингарна“.
и гласът на Кристер Шьогрен бумтеше от тонколоните: „Безброй червени рози ще ти дам…“
Ленарт се захили и заприпява, като имитираше превзетото басово вибрато на Шьогрен. Звучеше чудесно. Съвсем като него. Ленарт безспорно бе по-добър певец от Шьогрен, ала каква полза? Беше попадал на неправилното място в неправилния момент твърде много пъти, златните възможности му се бяха изплъзвали под носа или ги бе чувал как изсвистяват зад гърба му. Докато се обърнеше, вече бяха изчезнали.
Както и да е. Сега поне щеше да набере гъби. Пачи крак, златото на гората, в огромни количества. После обратно вкъщи да ги свари и да напълни хладилника; щеше да има достатъчно за гъбен сандвич и бира всяка вечер, докато станеше време да изхвърлят коледната елха. Дъждовното време от последните няколко дни сега бе заменено от ярко слънце — условията бяха идеални.
Ленарт знаеше наизуст всяка извивка на горския път и спокойно затваряше очи и стискаше волана, докато пееше: „Безброй червени рози в буке-е-е-ет…“
Отвори очи тъкмо навреме, за да види нещо черно на пътя пред себе си. Слънцето се отрази в лъскав метал и той едва успя да отбие преди сблъсъка. Автомобил. Ленарт хвърли един поглед в огледалото, за да прочете регистрационния номер, но автомобилът профуча по чакъления път поне с осемдесет километра в час, вдигайки облак прах. Ленарт обаче беше сигурен, че е БМВ. Черно БМВ със затъмнени стъкла.
Той продължи още триста метра до мястото, където паркираше обикновено, изгаси двигателя и въздъхна.
Какво беше това, по дяволите?!
По тези места беемветата не бяха рядкост. Но беемве, летящо с осемдесет километра в час по чакълен път през гората — това вече беше необикновено. Ленарт почувства възбуда. Беше присъствал на нещо. През краткия миг, когато черната кола се бе стрелнала насреща му, сърцето му беше подскочило и се беше свило като пред смъртоносен удар, а после се бе отпуснало и успокоило отново. На това му се викаше преживяване.
Човъркаше го единствено разочарованието, че не може да докладва. Естествено, можеше да зареже гъбарството за сметка на удоволствието да се прибере и да звънне в полицията, да опише подробно срещата на пътя, където беше забранено да се кара с повече от трийсет. Но без регистрационен номер щеше да е безсмислено.
Читать дальше