Йон Линдквист - Малка звезда

— Какво имаш предвид?

— Нищо нямам предвид. Просто беше така. Тя запя. Никога не бях чувал нещо подобно. Никакво колебание, никаква грешка. Сякаш слушах… ангел. Още ехти в ушите ми.

— Какво искаш да ми кажеш, Ленарт?

— Че не можем да я оставим. Изключено е.

Кафето беше свършило. Бебето спеше. Лайла се въртеше из кухнята с един дървен черпак в ръка и го размахваше във въздуха, сякаш за да загребе нови аргументи. Ленарт седеше, подпрял глава, и не я слушаше.

— Нямаме възможност да гледаме дете — не млъкваше Лайла. — Какво ще стане с него, виж какъв е животът ни. Във всеки случай аз нямам желание да започвам отначало, да не спя по цяла нощ, да съм вързана за него. И то след като най-после…

Черпакът престана да се вее и извърши колебливо косо движение. Лайла не искаше да го изрича, но понеже смяташе, че точно този аргумент би въздействал на Ленарт, продължи:

— … когато най-после се отървахме от Джери. Пак ли трябва да минаваме през всичко това? Освен това, Ленарт, извинявай, че го казвам, но няма никакъв шанс да бъдем одобрени за осиновители. Като за начало сме твърде стари…

— Лайла.

— И няма съмнение, че имат документи за Джери и ще ни попитат…

Ленарт удари с длан по масата — силно. Черпакът замръзна и потокът от думи секна.

— Никой не ти говори за осиновяване — тросна се Ленарт. — Няма да я изоставя. Никой няма да знае, че е при нас. Точно по причините, които ти така красноречиво изложи.

Лайла изпусна черпака. Той отскочи веднъж и тупна между тях. Лайла погледна първо Ленарт, после черпака. Той не си направи труда да го вдигне, затова тя се наведе тромаво и го стисна в обятията си все едно бе бебето, което обсъждаха.

— Ти си луд, Ленарт — прошепна тя. — Съвсем си полудял.

Ленарт сви рамене.

— Това е положението. Ще трябва да се нагодиш към него.

Лайла отвори уста и пак я затвори. Размаха черпака, сякаш за да разпръсне невидимо ято демони. Тъкмо понечи да изрече някои от изреченията, трупащи се в гърлото ѝ, и на вратата се почука.

Ленарт скочи на крака, изблъска Лайла и забърза към хола и към кошницата с все още спящото дете. Почукването беше толкова обичайно, че го разпозна веднага. Джери се беше отбил .

С кошницата в ръка отиде при Лайла и допря грубия си показалец до устните ѝ.

— Нито дума, чуваш ли? Нито дума.

Ококорените очи на Лайла се поприсвиха и тя поклати глава. Ленарт грабна бебешките принадлежности и ги метна в шкафа; след това затича към избата. Тъкмо затвори вратата зад гърба си и чу куцукането на Лайла в антрето. Той се запрокрадва надолу по стълбите, като се мъчеше да не люшка кошницата и да не събуди детето. Подмина котелното и пералнята и отвори вратата на стаята за гости — някогашната стая на Джери.

Лъхна го влажен, леден въздух. В стаята за гости не беше спал и един гост, откакто Джери се беше изнесъл; отваряха я най-много два пъти в годината, колкото да се проветри. Одеялата и завивките бяха просмукани със слаба миризма на мухъл.

Той остави кошницата на леглото и пусна парното. Врялата вода забълбука в тръбите. Ленарт постоя минута с ръка на радиатора да види дали се стопля, дали няма нужда от обезвъздушаване. После зави бебето с още едно одеяло.

Малкото личице все още беше потънало — поне той се надяваше така — в дълбок сън; въздържа се да го погали по бузата.

Спи, малко чудо, спи.

Не смееше да остави Лайла насаме с Джери, нямаше ни най-малко доверие в способността ѝ да си държи езика зад зъбите, ако Джери зададе някой неудобен въпрос. Затова с натежало сърце затвори вратата на стаята за гости и се помоли бебето да не се събуди и да се разпищи или… да запее. Онези тонове можеха да им проглушат ушите.

Джери се беше настанил до кухненската маса и набиваше сандвичи. Лайла седеше срещу него и чупеше ръце. Джери забеляза Ленарт, отдаде му чест и викна:

— Ахой, капитане!

Ленарт го заобиколи и затвори открехнатата врата на хладилника. Значителна част от съдържанието на хладилника беше извадена на масата, та Джери да има богат избор какво да си намаже. Той отхапа от сандвича си с пастет, кашкавал и кисели краставички, кимна към Лайла и изломоти:

— Какво ѝ е на майка? Съвсем не е на себе си.

Ленарт нямаше сили да отговори. Джери облиза марината от пръстите си. От дундестите си, груби пръсти. А някога бяха тънки и гъвкави, пърхаха като птичи крила по струните на китарата.

Без да поглежда към Джери, Ленарт промърмори:

— Малко сме заети.