Йон Линдквист - Когато мъртвите се пробудят

— Наздраве, коменданте.

Хенинг вдигна картонената кутия с вино „Гато Негро“ във въздуха и пи, загледан в металната паметна плоча на тротоара. На мястото, където Улоф Палме 1 1 Улоф Палме (1927-1986) — шведски министър-председател, убит при атентат в Стокхолм на улица „Свеавеген“. — Б.пр. бе убит преди шестнайсет години, сега лежеше една-единствена изсъхнала роза. Хенинг приклекна и прокара пръст по гравираните букви.

— По дяволите — рече той. — Всичко се влошава, Улоф. Все повече и повече.

Главата му щеше да се пръсне от болка, но не защото бе изпил твърде много вино. Хората, които минаваха по улица „Свеавеген“, бяха забили поглед в земята, а някои дори притискаха слепоочията си с ръка.

По-рано тази вечер въздухът бе настръхнал от напрежение, като при приближаваща буря. Невидимият заряд бавно и неусетно бе нараствал и сега електрическата му сила ставаше непоносима. На нощното небе не се мяркаше нито едно облаче, далечината мълчеше без признак за гръм, всяка надежда за спасение гаснеше. Безформеното електрическо поле, макар и невидимо, напомняше неумолимо за присъствието си.

Електрическата мрежа бе извън контрол. От около девет часа нито една крушка не можеше да бъде угасена и нито една машина — изключена. Всеки опит да се издърпа някой щепсел бе съпроводен с ужасно пукане и облак от искри, които не позволяваха да се прекъсне потокът от електрони.

Напрежението в невидимото поле нарастваше ли, нарастваше.

Хенинг имаше чувството, че около главата му е увита жица, по която тече електричество. Непрестанната пулсираща болка бе изключително мъчителна.

Профуча линейка с включена сирена, може би екипът бързаше за някъде или просто не можеше да я изключи. Няколко паркирани коли глухо бръмчаха.

„Наздраве, коменданте.“

Хенинг повдигна виното до лицето си, отметна глава назад и отвори кранчето. Струйката първо се стече по брадичката и шията му, чак след това успя да уцели устата си. Затвори очи и отпи няколко големи глътки, без да избърше виното, което вече се бе смесило с потта на гърдите му и продължаваше да се стича надолу.

Каква жега. Не стига другото, ами и жегата.

През последните две седмици телевизионните карти на метеоролозите бяха изпъстрени с огромни усмихнати слънца, които покриваха цялата страна. От нажежените през деня тротоари и сгради се издигаше пара, а термометърът продължаваше да показва трийсет градуса, въпреки че вече беше единайсет часа.

Хенинг кимна за довиждане на министър-председателя и тръгна по стъпките на убиеца му към улица „Тунелгатан“. Дръжката на кутията с вино се бе скъсала и сега трябваше да я носи под мишница. Хенинг прокара пръсти по челото си — имаше чувството, че главата му е придобила формата на надут мехур.

Не, беше си нормална, поне отвън. За сметка на това обаче пръстите му бяха подпухнали от горещината и виното.

„Проклето време. Съвсем се побърка.“

Хвана се за парапета и се заизкачва бавно по стълбите. Всяка неуверена стъпка усилваше пулсиращата болка в главата му. Всички прозорци от двете страни на улицата бяха отворени и изпълнени със светлина. От някои струеше музика. Хенинг копнееше за мрак, за мрак и тишина. Искаше му се да се напие с вино до забрава.

Когато стигна до върха на стълбата, спря да си почине за няколко секунди. Всичко продължаваше да се влошава. Сам не знаеше дали собственото му тяло губеше сили, или зарядът на електрическото поле нарастваше. Дори болката в главата му вече не просто пулсираше, а изгаряше мозъка му.

Не. Проблемът не беше само в него.

Съвсем наблизо, до тротоара, бе спряла кола. Моторът ѝ продължаваше да ръмжи намясто, вратата от страната на шофьора беше отворена, а от уредбата гърмеше песента Living doll . Собственикът на колата бе коленичил насред улицата и държеше главата си с ръце.

Хенинг стисна очи за миг и после отново ги отвори. Дали не си въобразяваше, или струящата от прозорците светлина бе станала още по-ярка?

Нещо. Ще. Се. Случи.

Хенинг прекоси с бавни предпазливи стъпки улица „Дьобелнсгатан“, скри се в сянката на кестените на Йоханешките гробища и се строполи на земята. Беше на края на силите си. Целият свят се въртеше, имаше чувството, че в клоните над главата му жужи рояк пчели. Електрическото поле се усили, налягането в главата му нарасна неимоверно, като на дъното на морето, а през отворените прозорци заваляха писъци.