Йон Линдквист: Когато мъртвите се пробудят

„Свършено е с мен.“

Болката беше нереална. Как бе възможно толкова малко пространство да побере такава огромна болка. Главата му щеше да се пръсне всеки момент. Светлината в прозорците се усилваше все повече и повече, а листата на дърветата рисуваха живи сенки по тялото му. Хенинг извърна лице към небето, отвори широко очи и зачака мига на приближаващата експлозия.

„Щрак.“

Изчезна.

Сякаш някой превключи бушона. Всичко изчезна.

Болката в главата му, жуженето на пчелите. Светът отново стана нормален. Хенинг се опита да отвори уста, да проговори, да промълви няколко благодарствени думи, но челюстите му бяха като вкочанени. Лицевите мускули го боляха след дългото напрежение.

Тишина. Мрак. В този момент нещо падна от небето. Хенинг го забеляза, миг преди да се удари в земята точно до главата му. Беше съвсем малко. Насекомо. Хенинг вдишваше и издишваше дълбоко през носа и се наслаждаваше на мириса на пресъхнала пръст. Главата му лежеше върху нещо твърдо и хладно. Обърна се настрани, за да охлади и бузата си.

Оказа се, че е легнал върху мраморна плоча. Усети неравност под бузата си. Вдигна глава и прочете надписа.

По-нагоре бяха изредени още имена. Явно това беше семеен гроб. Грета е била женена за Карл, а през последните петнайсет години е живяла като вдовица. Мда. Пред очите на Хенинг изплува образът на слабичка побеляла жена, която с мъка напуска луксозния си апартамент. Можеше само да си представи какъв спор за наследството ѝ трябва да се е развихрил след нейната смърт преди няколко месеца.

Усети как нещо се движи по мраморната плоча и примижа. Беше някаква ларва. Млечнобяла ларва, с дължината на цигарен фас, която измъчено се гърчеше върху черния камък. Хенинг я съжали и я побутна с показалец, за да я свали на земята, но тя не помръдна.

„Какво е пък това…“

Хенинг буквално прилепи лице до ларвата и отново я побутна. Отново нищо, насекомото сякаш бе залепено за камъка. Мъжът извади запалката от джоба на панталоните си и я щракна, за да види по-добре какво се случва. Ларвата се смали. Хенинг бе толкова близо до нея, че буквално я докосна с носа си. Огънят опърли няколко косъма от главата му. Не. Ларвата не се смаляваше. Тя просто изчезваше надолу в камъка като въртяща се бургия.

„Не…“

Хенинг почука със свит юмрук по камъка, но всичко бе нормално, камък като камък. Здрав, скъп мрамор. Той се изсмя и рече на висок глас:

— Не, гъсеничке, чуваш ли, не може така…

Тя бе изчезнала почти напълно. Хенинг видя как последната малка бяла точица от нея сякаш му махна и потъна в земята. Той дори прокара пръст по плочата, за да се увери, че я няма. Но там не откри нито дупка, нито следи от преминалото през нея насекомо. То сякаш бе пропаднало вдън земя. Хенинг потупа камъка с ръка и промълви: „Браво, добра работа.“

След това хвана кутията с виното и се отправи нагоре към параклиса, седна на стълбите пред него и продължи да пие.

Никой друг не видя случилото се.

Смъртта…

Давид вдигна глава от бюрото и се загледа в окачената на стената снимка на пластмасовата скулптура на Дуейн Хенсон 2 2 Дуейн Хенсон (1925-1966) — американски скулптор хиперреалист. — Б.пр. „Дамата от супермаркета“.

Въпросната дама представлява пълна жена с розова блуза и синя пола, която бута препълнена пазарна количка пред себе си. Косата ѝ е навита на ролки, а от устата ѝ стърчи цигара. Подпетените ѝ обувки едва скриват подутите ѝ до пръсване крака. Погледът ѝ е празен. Кожата на ръцете ѝ над лактите на места лилавее. Може би съпругът ѝ я бие.

Количката ѝ обаче е препълнена. Догоре.

Консерви, кутии, пластмасови опаковки. Храна. Полуфабрикати, готови да бъдат пъхнати в микровълновата печка. Тялото ѝ е като лоена топка, натъпкана в обвивката от кожа, притисната на свой ред от тясната блуза и още по-тясната пола. Погледът ѝ е празен, устните ѝ стискат здраво цигарата и на места разкриват зъбите ѝ. Ръцете ѝ са вкопчени в дръжката на количката.

А количката е препълнена. До горе.

Давид си пое дълбоко въздух през носа. Стори му се, че може да усети евтиния ѝ парфюм, примесен с миризмата на супермаркет и пот.