Йон Линдквист: Когато мъртвите се пробудят

Двата малки плъха бяха с големината на новородени котенца, а големият — на минизаек. Плешивите им опашки пляскаха по тротоара. Големият плъх изпищя, когато и вторият му противник заби зъби в гърба му, а козината му се оцвети в червено от стичащата се кръв.

„Да не би тези малките да са му… деца?“

Давид се хвана с ръка за устата и изведнъж усети, че му призлява. Големият плъх се хвърляше отчаяно наляво-надясно, опитвайки да се освободи от малките. Давид никога преди не бе чувал плъхове да пищят, дори не мислеше, че е възможно. Но този плъх издаваше ужасен звук, като писъка на умираща птица.

Няколко човека се бяха спрели и на другия тротоар. Всички следяха боя на плъховете. За миг му заприличаха на публиката на някакво състезание. Фехтовка на плъхове. Искаше да се махне оттук, но нямаше как. По моста минаваше неспирен поток от коли, а и не можеше да откъсне поглед от плъховете. Трябваше да види края. Изведнъж големият плъх застина, а опашката му заприлича на устремена стрела. Малките се извърнаха и започнаха да дерат корема му с нокти. Главите им отскачаха нагоре-надолу, докато го ръфаха. Големият плъх пролази напред, докато стигна края на моста, мина под парапета заедно с товара на гърба си и падна надолу.

Давид успя да зърне удара с черната вода. Бученето на минаващите автомобили заглуши плясъка. Уличните лампи осветиха за миг фонтана от капки, след това всичко свърши.

Хората продължиха по пътя си, увлечени в нови разговори.

— Никога не съм виждал подобно нещо. От жегата ще да е… татко ми разказа как веднъж… го боляла глава…

Давид разтри слепоочията си и премина на отсрещния тротоар. Минувачите го поглеждаха в очите и му се усмихваха сконфузено, сякаш току-що бяха сторили нещо напълно забранено. Когато възрастният мъж мина покрай него, Давид го спря и попита: „Извинете за въпроса, но и вас ли ви боли глава?“

— Да — отвърна му мъжът и притисна юмрук към челото си. — Ужасно.

— Мда. Просто се чудех.

Мъжът посочи към сивия асфалт, покрит с пръски кръв, и каза: „Може би и тях ги е боляло. Може би заради това… — той замлъкна и се взря в Давид. — Вас са ви показвали по телевизията, нали?“

— Да. — Давид погледна часовника си. Девет без пет. — Простете, трябва да…

После продължи напред. Въздухът бе изпълнен с приглушено чувство на паника. Непрекъснато лаеха кучета, а хората вървяха с много бързи крачки, сякаш се опитваха да избягат от неизвестното. Давид се спусна надолу по улица „Уденгатан“, извади мобилния си телефон и набра номера на Ева. Вдигна му точно преди да стигне до метрото.

— Здравей — рече Давид. — Къде си?

— Тъкмо сядах в колата. А ти? И при майка ти беше като у нас. Опита се да спре телевизора, когато пристигнахме, но не можа.

— Е, поне Магнус ще е щастлив. Ами ти? Не знам… Налага ли се да ходиш до баща си?

— Защо?

— Ами… още ли те боли глава?

— Да, но това не ми пречи да шофирам. Не се притеснявай.

— Не, просто имам някакво лошо предчувствие. Ти нямаш ли?

— Не. Не бих казала.

Някакъв мъж стоеше в телефонната кабина на кръстовището на „Уденгатан“ и „Свеавеген“ и натискаше бутона за прекъсване на връзката. Давид точно се канеше да разкаже на Ева за плъховете, когато връзката прекъсна.

— Ало? Ало?

Той се спря, отново набра номера, но не успя да се свърже. Чуваше единствено пукане. Мъжът в будката тресна слушалката, изруга и излезе на улицата. Давид се опита да изключи телефона си, за да набере отново, но дисплеят му отказваше да угасне. Капка пот се откъсна от челото му и падна върху бутоните. Телефонът бе необичайно топъл, сякаш батерията бе нагрята до червено. Давид продължи да натиска бутона за изключване, но нищо не се получи. Дисплеят все така светеше, а иконата за нивото на заряда на батерията се запълни с още една чертичка. Часовникът показваше девет и пет. Давид се затича към „Нора Брюн“.

Още отдалеч чу, че представлението в ресторанта е започнало. Гласът на Бени Лундин ехтеше на улицата. Отново разказваше шегата за различните хигиенни навици на мъжете и жените. Давид се намръщи. За негова радост никой от публиката не се разсмя. В залата настъпи кратка тишина, след което Бени продължи със следващия си коронен номер — за автоматите за кондоми, които решават да стачкуват точно когато човек най-много се нуждае от тях. Давид се спря във вестибюла и замижа.

От залата буквално струеше светлина. Лампите, които обикновено бяха загасени, за да не заглушават осветлението на сцената, горяха с пълна сила. Всички посетители, и край масите, и край бара, имаха измъчен вид и бяха забили поглед в пода или в чиниите.