Йон Линдквист - Малка звезда

Джери се захили и започна да си маже нов сандвич.

— С какво пък сте заети, никога нищо не правите.

На масата пред Ленарт имаше туба хайвер. Джери я беше стиснал през средата и Ленарт демонстративно заизбутва хайвера към горната част, и нави дъното. Слепоочията взеха да го наболяват.

Джери погълна сандвича на четири залъка, облегна се назад, сключи ръце зад главата си и се огледа из кухнята.

— Така значи. Малко сте заети.

Ленарт извади портфейла си.

— Пари ли ти трябват?

Джери доби изражение все едно това изобщо не му е хрумвало и се извърна към Лайла. Забеляза нещо и наклони глава.

— Какво ти е на бузата, майко? Да не те е удрял?

Лайла поклати глава, но по толкова неубедителен начин, че по-добре да беше казала да. Джери кимна и поглади наболата си брада. Ленарт стоеше, протегнал отворения портфейл. Болката в слепоочията се сля и се пръсна по цялата му глава.

Джери ненадейно скочи от стола и Ленарт инстинктивно отстъпи. Джери приближи по-спокойно и преди Ленарт да успее да реагира, портфейлът му се озова в ръцете на сина му.

Джери си тананикаше, докато отваряше отделението за банкнотите, и с намек за някогашната си ловкост извади три стотачки. След това хвърли портфейла на Ленарт и отбеляза:

— Това си има цена, нали знаеш.

Отиде при Лайла и я погали по косата.

— Та това е малката ми майчица. Не можеш да правиш каквото си искаш.

Ръката му се спря на рамото на Лайла. Тя я грабна и я стисна все едно нежността му не беше престорена. Взимаше каквото ѝ се даваше. Ленарт ги гледаше отвратен. Как тези две чудовища се бяха оказали негови роднини? Две лигави лоени топки, вкопчени в него и дърпащи го надолу. Как се беше случило?

Джери издърпа ръката си и пристъпи към Ленарт, който автоматично отскочи назад. Макар огромна част от близо стоте кила на Джери да се дължеше на нагъване на хамбургери, а не на правене на мускули, той пак беше значително по-силен от Ленарт и по-способен. Способен.

— Джери.

Тонът на Лайла беше умолителен, безсилен. Майката, стояща до непослушния си син и казваща: „Ама, миличък, не прави така“, без да си мръдне пръста да го спре. И все пак Джери се спря и попита:

— Да, мамо?

— Не е каквото си мислиш.

Джери се извърна към Лайла, а нейните очи затърсиха тези на Ленарт. Той троснато и ядосано поклати глава, с което за пореден път я постави в ролята на буриданово магаре. От смущение тя се вкопчи в обичайния си път за бягство. Отпусна тялото си, сведе поглед към масата и изохка:

— Всичко ме боли.

Въпреки че не това бе намерението на Лайла, се получи желаният от Ленарт ефект: Джери въздъхна и нетърпеливо заклати глава. Не му се слушаше вайкането на майка му за стави и шипове и цялата медицинска енциклопедия за страничните ефекти от лекарства, които тя даже не вземаше. Той излезе от кухнята и сърцето на Ленарт спря, когато ризата на Джери закачи жирафа на плота — беше забравил да го скрие.

Главата на жирафа се залюшка, но Джери излезе в антрето и си обу ботушите. Ленарт направи две-три крачки към него, за да закрие жирафа. Джери вдигна глава и се подсмихна иронично.

— Да не идваш да ме изпратиш? Досега не се е случвало.

— Довиждане, Джери.

— Да, да. Пак ще дойда, да знаеш.

Джери затръшна вратата зад гърба си. Ленарт почака десет секунди и после се хвърли към ключа и го завъртя. Чу как мотоциклетът на Джери зарева и бързо заглъхна в далечината. Разтри си слепоочията, потърка очи и въздъхна дълбоко. След това се върна в кухнята.

Лайла седеше както я беше оставил, сгърчена край масата, подръпваща блузата си като малко момиченце. Един заблуден слънчев лъч се шмугна между пердетата и падна върху косите ѝ и за миг те сякаш запламтяха в златисто. Най-неочаквано Ленарт изпита внезапна нежност. Видя нейната самота. Тяхната самота.

Тихо се приближи и седна срещу нея, пресегна се през масата и я хвана за ръка. В къщата цареше спокойствие след нашествието на онова природно бедствие Джери. А имаше и друго време. Друг живот. Ленарт си позволи за малко да се отдаде на спомени. Всичко можеше да бъде различно.

Лайла поизправи гръб.

— За какво мислиш?

— За нищо. Просто ние… може и да има надежда.

— За какво?

— Не знам. За… нещо.

Лайла издърпа ръката си и взе да върти едно копче на блузата си.

— Ленарт. Каквото и да говориш, не можем да задържим това дете. Смятам да се обадя на социалните, да видим какво ще ни кажат. Какво да правим.

Ленарт зарови лице в ръцете си. Без да надига глас, изрече: