Йон Линдквист - Малка звезда

Ленарт възнамеряваше да приключи с няколко думи как оттук нататък щяха да се казват „Адърс“ и „не забравяйте да слушате в неделя“, но в светлината на днешния успех щеше да прозвучи дребнаво. Остави Лайла да си изпее лебедовата песен на спокойствие.

После дойде време за малко бира и приказки. Ленарт се разговори с Йоран, китариста на „Берт-Йоранс“, чиито музикални амбиции също бяха по-големи от това, което усмирителната риза на „Свенсктопен“ обикновено позволяваше. Той изрази възхищението си колко умело Ленарт е съчетал приятна естрадна мелодия със, както го нарече, „по-континентално звучене“. Беше убеден, че това ще е новата мода, и двамата вдигнаха тост в негова чест.

Ленарт понечи да го черпи, но не си намери портфейла. Помоли Йоран да почака и забърза обратно към гримьорната, докато вътрешно мъркаше като коте. Не можеше да се въздържи — друго си беше да го славословят хора, които разбират за какво иде реч. Пък и този Йоран се беше показал като добър китарист и не беше изключено да…

Ленарт отвори вратата на гримьорната и в този момент цялото му съществуване бе изритано в съвсем друга посока. Озова се лице в лице с Лайла — наведена над масата с разперени пръсти. Зад нея стоеше Роланд със смъкнати панталони и лице, вдигнато към тавана като в спазъм.

Ленарт очевидно беше нахлул точно в критичния момент, защото, когато Лайла го видя и инстинктивно се пресегна през масата, сигурно за да затвори вратата, Роланд изстена и се хвана за оная работа, но не можа да забави края. Ленарт видя как опръска огледалото и кутия крем за лице, вероятно негова.

Погледна Лайла. Пръстите с яркочервените нокти все още стискаха масата, а няколко кичура коса бяха полепнали по бузите ѝ. Погледна Роланд — изглеждаше… изтощен. Все едно му се искаше единствено да си легне и да изкара един сън. Все още държеше члена си. Беше по-голям от на Ленарт. Много по-голям.

Ленарт затръшна вратата, но членът на Роланд се беше запечатал на ретините му. Преследваше го по коридора, през паркинга, в колата. Включи чистачките, сякаш за да получи физическа помощ да изтрие образа, но той му се натрапваше, проникваше в съзнанието му. Толкова беше голям.

Никога не беше виждал друг освен своя. Беше си въобразявал, че е представителен. Сега осъзна истината. Опита се да си представи чувството да имаш такава… върлина в себе си. Не му беше ясно как би могло да е приятно, но лицето на Лайла говореше друго през секундата, която ѝ трябваше да премине от наслада към ужас. Никога не я беше виждал с такова изражение. Той не разполагаше с нужния инструмент да го докара.

Чистачките скърцаха по сухото стъкло и Ленарт ги спря. Членът беше изчезнал, заменен от лицето на Лайла. Толкова красиво. Толкова ужасно красиво и привлекателно. Толкова грозно в извратения си екстаз. Ленарт имаше чувството, че ще се разкъса на две. Искаше да запали двигателя, да потегли нанякъде, да се свре в някоя канавка с бутилка уиски и да умре. Вместо това само седеше с ръце на корема, люлееше се напред-назад и скимтеше като пале.

След десет минути вратата на колата се отвори. Лайла влезе и седна на предната седалка. Беше си оправила косата. Известно време седяха безмълвно един до друг. Ленарт продължаваше да се люлее, но беше престанал да скимти. После Лайла отрони:

— Не можеш ли да ме зашлевиш или нещо подобно?

Ленарт поклати глава и изхлипа. Лайла сложи ръка на коляното му.

— Моля те. Защо не ме удариш един-два пъти? Позволявам ти.

Беше обикновена сряда вечер и от парка заизлизаха хора. Минаваха през паркинга, доволни от късната си разходка. Някой забеляза Лайла в колата и ѝ махна. Тя му отвърна. Ленарт загледа ръката ѝ на коляното му и после я бутна.

— Ставало ли е и друг път?

— Какво имаш предвид? С Роланд ли?

Леденостуден сталактит се откъсна от областта между гърдите и гръкляна му, падна през празното пространство в тялото му и се разби на парчета в стомаха му. Нещо в тона ѝ…

— И с други ли?

Лайла сключи ръце на скута си и замълча, загледана в една жена, която се олюляваше по улицата на твърде високи токове. После въздъхна:

— Сигурен ли си, че не искаш да ме удариш?

Ленарт запали двигателя.

Следващите три дни бяха почти непоносими. Не можеха да разговарят, затова си търсеха занимания. Ленарт си намираше работа из градината, а Лайла тичаше. Джери ходеше ту при единия, ту при другия и се мъчеше да разведри обстановката с шеги, но получаваше в отговор само тъжни усмивки.