Йон Линдквист - Малка звезда

— Взех да си мисля, че едва ли не съм си въобразил, Мъничка. Сега знам, че не е така. Гладна ли си?

Той отново го вдигна пред себе си. Нищо в лицето му не показваше желание за каквото и да било. Той внимателно стисна гръдния му кош. Непонятно беше как успя да издаде толкова нисък тон. Най-близкото нещо, за което се сещаше, беше мъркането на котките, как използват цялото си тяло като резонатор. Но котките не мъркат в синусови тонове.

Ти си дар. Беше изпратена при мен.

Ленарт провери памперса на момиченцето, сложи го в кошницата, зави го и отиде в килера да потърси старата кошара на Джери.

В първите дни след появата на бебето Лайла всеки момент очакваше почукването на вратата, телефонното обаждане, униформените, които щяха да нахлуят в къщата и да ги заразпитват, а накрая щяха да я заключат в килия, по всяка вероятност с тапицирани стени.

След седмица взе да се отпуска. В редките случаи, когато някой се обаждаше, все още вдигаше слушалката предпазливо, сякаш се боеше какво има от другата страна, но постепенно започна да приема, че никой няма да дойде да вземе детето.

Ленарт прекарваше доста време в мазето и макар Лайла да се радваше на факта, че така му оставаше по-малко излишна енергия да обикаля и да си търси причина да се ядосва, нещо все пак я човъркаше. Постоянно усещаше присъствието на детето и се питаше какво всъщност прави Ленарт. Никога не беше обичал деца.

Въпреки болката в коляното, което днес се състоеше не толкова от органична материя, колкото от метални части, тя от време на време се смъкваше в мазето, за да провери как е бебето. Ленарт я приемаше учтиво, но езикът на тялото му показваше недвусмислено, че тя му пречи.

Не ѝ беше разрешено да говори. Ако седнеше в стаята, Ленарт слагаше показалец на устните си, а понечеше ли да отвори уста, ѝ шъткаше. Обяснението му беше, че това дете не бива „да се съсипва с приказки“, както беше станало преди.

Понякога тя отваряше вратата към мазето и чуваше тоновете. Упражнения по ноти. Всеки път се вцепеняваше. Ленартовият тенор се сливаше с по-ясен глас, бистър като вода, звънлив като стъкло. Никога не бе чувала нищо подобно, не бе чувала и да се говори за такова нещо.

Но все пак. Все пак.

В крайна сметка ставаше дума за дете . Едно дете не бива да стои в мазето и единствената му стимулация да са упражненията по ноти.

Ленарт все още получаваше немалко поръчки за композиране и от време на време присъствието му в звукозаписното студио беше наложително. Такъв случай се яви десет дни след като бебето попадна в техни ръце.

Обикновено на Ленарт му беше приятно да иде до Стокхолм и да прекара известно време в онзи свят, който трябваше да бъде постоянно негов. Сега обаче не му се ходеше.

— Върви — увещаваше го Лайла. — Аз ще се грижа за момиченцето.

— В това не се съмнявам. Въпросът е как .

Ленарт обикаляше из кухнята, преметнал коженото си яке през ръка, коженото яке, запазено за този тип експедиции и вероятно усещано като един вид доспехи. Или пък просто му се искаше да се прави на як и то му се притичваше на помощ.

— Какво имаш предвид, Ленарт?

— Ще приказваш. Ще се раздрънкаш. Познавам те.

— Няма да приказвам.

— А какво ще правиш?

Лайла взе якето от ръката му и му помогна да го облече.

— Ще я нахраня, ще ѝ сменя памперса и ще се погрижа да ѝ е удобно.

След като Ленарт тръгна, Лайла се повъртя из къщата и свърши една-две дребни задачи, понеже искаше да бъде сигурна, че той не е забравил нещо и няма да се върне. След двайсет минути отвори вратата към избата и заслиза тежко по стълбището.

Момиченцето лежеше в кошарата на Джери и гледаше музикалната въртележка с пъстроцветни пластмасови животни. На Лайла ѝ се стори, че не изглежда пращящо от здраве. Беше твърде бледо и твърде кльощаво. Никаква розовина по бузите, никакви търсещи, любопитни движения с ръцете.

— Горкичката — заговори Лайла. — Не ти е много хубаво.

Тя вдигна момиченцето и закуцука към килера. На най-долния рафт намери кашона със зимните дрехи. Измъкна първия гащеризон на Джери и докато го обличаше на момиченцето, нещо я стисна за гърлото. Накрая като финален щрих му нахлупи плетена шапка с наушници.

— Така, горкичкото. Сега ще ти е добре.

Изкатери се задъхано до вратата на мазето и отключи. Вързопчето в ръцете ѝ събуди стари спомени. Ленарт можеше да говори каквото си иска, но тя обичаше Джери. Обичаше да има нещо малко, за което да се грижи, нещо, което се нуждае от закрилата ѝ и не може да се справи само. Може и да не беше най-добрият или най-зрелият мотив, но бе правила всичко по силите си.