Йон Линдквист - Малка звезда

Момиченцето беше живо доказателство за това. Естествено, в нормалния случай едно пеленаче не би могло да изрази неопетнената музика, намираща се вътре в него; то обаче можеше. Той отказваше да повярва, че то бе попаднало при него по случайност. Имаше някаква цел.

Още едно облекчение за него носеше и фактът, че Лайла изглеждаше по-щастлива от дълго време насам. От време на време дори я чуваше да си тананика. Разбира се, най-вече стари шлагери, но той обичаше да слуша гласа ѝ, докато седеше пред клавиатурата и се потеше над поредната триакордова мелодия, която се мъчеше да поукраси с някой изненадващ минорен акорд, макар това да беше като да обличаш прасе във фрак.

Но доброто винаги води зло след себе си.

Една вечер, след като първо се отби в котелното да сложи последните цепеници за вечерта, Ленарт вървеше към стаята на момиченцето, за да го приготви за лягане. Изведнъж чу нещо. Спря пред открехнатата врата и се заслуша. Тихо, тихо долови как момиченцето си лежеше в леглото и… тананикаше. След известно време Ленарт започна да различава мелодия — беше му позната, но не се сещаше откъде. Проблясваха му отделни думи…

Ленарт отказваше да повярва, че е чул правилно. Но нямаше грешка. Момиченцето тананикаше „Strangers in the Night“. Ленарт отвори вратата и влезе. Тананикането рязко прекъсна.

Той прегърна момиченцето и се взря в непроницаемите му очи, които никога не гледаха неговите, а се взираха в някаква точка отвъд него. Стана му ясно какво е станало. Това всъщност не беше „Strangers in the Night“, а „Хиляда и една нощ“, сладникавата шведска версия на Ласе Льондал. Една от любимите на Лайла.

Така било значи.

Ленарт не се и замисли колко невероятно е пеленаче да запомни и възпроизведе мелодия. Момиченцето вече бе преминало всички граници, що се отнасяше до музиката, беше привикнал, но…

Така било значи.

Гадостите имат изумителната способност да намерят път навсякъде. Няма значение колко старателно си се предпазил и изолирал. Гадостите се процеждат през пролуките, през спойките, които си забравил да запушиш. И после те заливат.

Ленарт пусна момиченцето на вълненото одеяло и то взе непохватно да разхвърля шарените кубчета, които Лайла му беше донесла. Ленарт прочисти гърло и предпазливо запя: „О, Вермланд прекрасен…“ Момиченцето не му обърна внимание и продължи да хвърля кубчетата, докато накрая вече не можеше да ги стигне.

Зимата се оказа мека и Лайла можеше да продължи разходките с детето до късно през декември. В началото на януари дойде студена вълна, но по-скоро снегът, отколкото студът ѝ пречеше да излиза, докато Ленарт го няма. Не искаше да оставя отпечатъци.

Ленарт строго ѝ беше забранил какъвто и да било контакт с детето освен най-необходимото. Не биваше да говори, не биваше да пее, не биваше да вдига никакъв шум. Бебето щеше да живее в мехур от тишина, с изключение на упражненията, които правеше с Ленарт. Лайла беше схванала целта на проекта му и я намираше за откачена, но тъй като тя поне можеше да осигури на детето малки оазиси нормалност, го остави да прави каквото иска.

Един следобед тя седеше и гледаше как детето си играе, ако можеше да се нарече така. Момиченцето беше почнало да се учи да хваща и можеше да седи дълго с все едно и също кубче, да го вдига и да го пуска, да го вдига и да го пуска.

Лайла се опита да му даде някои от плюшените играчки, които беше извадила от килера. Прокрадна се с една малка лисичка и прошепна:

— Ето, Микел идва и души, но… какво! Каква миризма надуши той?

Момиченцето не прояви ни най-малък интерес, не обърна внимание на Микел дори когато той докосна бедрото му с муцуна. Вместо това пак стисна кубчето си, вдигна го на нивото на очите си, погледна го, пусна го и проследи как то подскочи и се претърколи. Кубчето се спря далеч от обсега му, но детето не помръдна, докато Лайла не му го подаде. След което продължи да вдига и пуска.

На другия ден Ленарт се беше затворил в студиото и Лайла използва момента да се обади на „Грижа за детето“ в Нортелйе.

— Ами, искам да попитам за… детето си. Скоро ще стане на половин година и малко се притеснявам за поведението ѝ.

— На колко месеца е точно?

Лайла се покашля и отговори:

— Пет месеца. И три седмици. И се чудя… тя не реагира, ако… се опиташ да играеш с нея. Не иска да гледа, само… има едно кубче, което вдига и пуска. И само това прави. Дали е нормално?

— Казвате, че не реагира. Ако я докоснете и опитате да привлечете вниманието ѝ, как реагира тогава?