— В смисъл?
— Да я криете. Рано или късно някой ще разбере. И ще ви издаде.
Ленарт с мъка докара равнодушен тон:
— Чудя се само едно. Как разбра за нея? — Погледът му се шмугна към Лайла и тя сви устни.
Джери сви рамене.
— Случайно погледнах през прозорчето на избата. И я видях. Между другото мисля си за едно нещо.
Ленарт спря да го слуша. Имаше нещо гнило. Откъде накъде Джери „случайно“ ще погледне? А и леглото изобщо виждаше ли се през прозореца?
Джери размаха ръка пред очите му.
— Чу ли ме?
— Не.
— Компютър. Искам компютър.
— За какво ти е?
— Нали все се оплакваш, че нямам никакви интереси — обясни Джери. — Ето, сега имам интерес. Към компютрите. Искам компютър. „Макинтош“.
Беше си заложническа криза и продължаваше да е такава, нищо че Джери пусна детето.
— Колко? — въздъхна Ленарт. — Колко струва?
— Става дума за „Класик“ — ухили се Джери. — „Макинтош Класик“. Някъде към десет бона.
— И какво ще получа в замяна?
Джери изсумтя и тупна Ленарт по рамото.
— Знаеш ли какво ти харесвам, баща ми? Минаваш директно на въпроса. Без шикалкавене.
Джери се почеса по врата и се замисли. После изтърси:
— Една година. Или половин. Там някъде. Горе-долу.
— А после?
— После ще видим.
Ленарт скри лицето си в ръце, облегнал лакти на кухненската маса. През най-лошите години на Джери на Ленарт му се беше искало синът му да умре. Сега изпита същото. Но каква полза да си го мисли? Някъде до него прозвуча гласът на Лайла:
— Хубаво ще е Джери да си има някакъв интерес. Все пак.
Ленарт зарови пръсти в косата си и промълви:
— Нито звук. Нито звук.
После вдигна глава и се обърна към Джери:
— Искаш ли да ти го доставят вкъщи?
— Да, добре ще е. Супер. Мерси.
Гърлото на Ленарт така се беше свило от гняв, че едва успя да прошепне:
— Няма защо.
Джери стана да си върви и Лайла се изправи и подаде детето на Ленарт, без да го поглежда. Отиде при Джери, сведе поглед и промърмори:
— Джери, може ли да дойда с теб?
Джери сключи вежди и отмести поглед от Лайла към Ленарт. Положението явно му се изясни и той каза:
— Истината е, че не ми дреме какви ги вършите. Но да се разберем така — той се обърна към Ленарт, — ако дори докоснеш мама… можеш да забравиш за хлапето. Ясно?
Вече не само гърлото на Ленарт беше свито. Всички мускули в тялото му се бяха изопнали като въжета и трепереха. Джери пристъпи към него:
— Ясно ли е? Ако тормозиш майка ми, лошо ти се пише. Една синина и край. Повече няма да го видиш. Окей?
Ленарт успя да кимне сковано. Бебето се размърда неспокойно в ръцете му. Джери погали момиченцето по бузата и пак каза:
— Бип, бип, бип.
След което си отиде. Лайла не го последва.
12.
Джери беше кръстен на Джери Лий Люис.
В продължение на няколко години по всичко личеше, че и той ще тръгне по пътя на музиканта, по възможност без трагичните последствия при Джери Лий. Започна да учи китара под ръководството на Ленарт още на пет години. На седем вече безпроблемно сменяше основните акорди и свиреше прости мелодии.
Ленарт не си правеше илюзии, че е някакъв Леополд, наставляващ Волфганг, но с много упражнения Джери спокойно можеше да стане компетентен музикант. А това щеше да е предостатъчно.
А после дойде историята със „Свенсктопен“ и „Кажи ми“.
Лайла никога не посочи Ленарт като виновник за унищоженото си коляно. Твърдеше, че е паднала на остър камък и не промени историята си дори когато я притиснаха. Прекара десет дни в болница и бе подложена на поредица операции.
Когато се прибра, атмосферата в къщата се беше променила завинаги. Вместо да се разкае за деянието си, Ленарт взе да гледа на Лайла като на получовек и я третираше като такава. Започна да я удря. Нито силно, нито често, но винаги щом сметнеше, че е прекрачила своите получовешки граници. Лайла имаше две възможности: да избяга или да се пречупи.
Годините минаваха и тъй като Лайла не взе решение, то беше взето от нейно име. Ден след ден новата ѝ кожа ѝ се налагаше, докато тя наистина се превърна в човека, който беше в очите на Ленарт. Непълноценна. Смачкана.
Джери продължи с китарата без особен напредък, но не се отказваше. В ледения си в емоционално отношение дом той стана също толкова студено дете, хилаво и затворено в себе си. В прогимназията започна тормозът. Нито силен, нито чест, но достатъчен той да си научи границите и да не ги прекрачва; даже да не ги доближава.
Току-що беше навършил дванайсет, когато откри Дейвид Боуи, или по-точно откри „The Rise and Fall of Ziggy Stardust and the Spiders from Mars“. Ако за тази плоча може да се каже, че я слуша, докато иглата я протри, при „Starman“ направо проби винила.
Читать дальше