Йон Линдквист - Малка звезда

Не схващаше целия текст, но разбираше чувството и настроението и те му даваха утеха. Искаше му се да вярва, че някъде някой чака и ще оправи всичко. Не Бог, а някакво извънземно същество със свръхсили.

В такт с разбушувалите се хормони в телата на съучениците му и тормозът се увеличи. Сред другите момчета се превърна в спорт да унижават Джери пред момичетата. Той се затвори още по-дълбоко в себе си и се вкопчи в единствената си тайна — че умееше да свири на китара.

„Space Oddity“ замести „Starman“ като любима песен. Тук вече разбираше почти всяка дума от текста и се идентифицираше с майор Том, решил да прекъсне всички връзки с живота на Земята и носещ се из безкрайната Вселена.

Всичко можеше да е различно. Страшно е, като си представиш как привидно незначителни случайности могат да променят посоката на живота ти. Ако Ленарт не си беше забравил портфейла, ако „Тропикос“ не бяха участвали в класацията същата седмица и тъй нататък. Нещо подобно се получи и при Джери.

Учителката му някак научи, че свири на китара. Успя да го убеди да изпълни нещо пред съучениците си в часа на класа в петък. Джери вече знаеше наизуст „Space Oddity“ но от понеделник нататък се упражняваше, докато му се протриха пръстите.

В четвъртък вечер свири и пя пред Ленарт и Лайла. Макар да не харесваха Боуи, загубиха ума и дума. И двамата бяха просълзени, когато изсвири последния акорд. Това беше може би най-хубавият им момент заедно от няколко години насам.

Джери спа лошо онази нощ. Завладяха го чудни фантазии. Как това щеше да го реабилитира в очите на другите. Като на кино. Умееше да се чуе и види отстрани как свири и знаеше, че изпълнява песента фантастично. Може би по-добре даже и от Боуи. Съучениците му нямаше как да не го признаят.

Дойде време за часа на класа и Джери извади китарата от калъфа съвсем спокойно. Каквото и да мислеха съучениците му за песента, той щеше да им покаже. Че умее нещо, че го умее добре. Вероятно щяха да продължат да се отнасят зле с него, но поне щеше да знае, че знаят.

Седна на стола до катедрата, прегърнал китарата, и погледна към класа. Скептични физиономии, злобни усмивчици. Прокара пръсти по струните и улучи идеално тона, когато запя:

Училищното радио изпука. Прогърмя нечий глас и Джери спря.

— Здравейте. Говори директорът. Исках само да кажа, че за желаещите е разрешено да се съберат след пет минути пред телевизора в аулата, за да гледат участието на Ингемар Стенмарк във втория манш. И след това приключваме за днес. Давай, Швеция!

В унисон се разнесе стържене и тропане, когато двайсет и два стола се бутнаха назад и класът се изправи като един, за да изтича до аулата да гледа поредния триумф на шведския герой. За половин минута класната стая се изпразни и Джери остана сам с учителката. Тя въздъхна:

— Е, жалко, Джери. Но ще има и други възможности. Другия петък например?

Джери кимна и остана на място, а учителката побърза да се присъедини към феновете в аулата. Той не изкрещя, не се разплака, не подпали училището. Бавно се изправи, прибра китарата в калъфа и се предаде.

Ако световната купа беше в друг ден, ако редът на Стенмарк беше пет минути по-късно, ако директорът беше в лошо настроение…

Всичко можеше да бъде различно.

Джери не свири нито другия петък, нито когато и да било. Повече не можа да събере ентусиазъм. Знаеше, че възможността му се е изплъзнала между пръстите. Между другото Стенмарк спечели. Както обикновено.

Следващите години в прогимназията прекара в онова преддверие на ада, което обитават жертвите на сравнително слаб тормоз. Не беше достатъчно измъчен, че да откаже да ходи на училище, не беше достатъчно защитен, че да се чувства спокойно там. Просто търпеше.

Престана да свири на китара и посвети времето си на комикси за супергерои, глем рок и модели на самолети. Ленарт се помъчи да го върне към музиката, но Джери имаше поне една отрицателна черта. Той отказваше. Китарата се озова пъхната под леглото и там си и остана.

Знаците взеха да се проявяват още през последния срок на девети клас. Тялото на Джери се промени. Само за няколко месеца порасна с пет сантиметра и всичко у него започна да пълнее. В края на учебната година сякаш се беше освободил от някакъв натиск и тялото му се разрасна на всички страни.

Видя се принуден да яде повече, за да е в крак с мълниеносното си развитие, и се оказа редовен посетител на пицарията на главния площад в Нортелйе. Именно там се запозна с Рой и Елвис. Бяха две години по-големи от Джери и колкото и да е невероятно, също бяха кръстени на музикални легенди. Навярно това допринесе за приемането на Джери като част от бандата. Елвис, Рой и Джери. Добре звучеше.