Йон Линдквист - Малка звезда

Лайла вдигна момиченцето на ръце и се залолюява към входа на мазето. На десетия метър коляното я прободе. Подхлъзна се на леда и политна стремително напред. Докато падаше, съумя да се извърти и се строполи на рамо вместо върху бебето. Главата ѝ се чукна в леда и всичко стана тъмночервено пред очите ѝ, а момиченцето се изплъзна от обятията ѝ.

През червения воал долови как моторът приближава и после спира. Стъпенката изщрака и след малко чу приближаващи стъпки. Сред червенината взе да се разраства светло петно и продължи да расте, докато накрая отново можеше да различи снега и леда, и синята шапка на детето. Ботушите на Джери навлязоха в зрителното ѝ поле и спряха.

— Майко, какво правиш, по дяволите? Кой е това?

Ленарт караше към вкъщи. Колкото и да е необичайно, не беше сърдит. Обикновено след студийна сесия в Стокхолм беше повече или по-малко бесен. Но този път беше станало неговото.

За финалния етап на записите се беше появил нов продуцент. Ленарт видя младото момче, обикалящо важно-важно из студиото с жълти слънчеви очила, и загуби всяка надежда. Но за негов потрес момчето хареса нещата му, описа ги като „ъпдейтнат Мотаун Саунд“ и „страхотно винтидж чувство“. Настоя да включат два записа, които бяха отпаднали, и Ленарт се оказа композитор на три от песните в албума. Дори обмисляха една от тях да е първи сингъл.

Затова Ленарт не направи гримаса, дори и не въздъхна дълбоко, когато завари мотора на Джери паркиран в двора си. Временно беше загърнат в защитно наметало. Той беше композитор и се издигаше над гадостите на ежедневието.

Двамата с Лайла бяха женени от двайсет и пет години и живееха в къщата почти оттогава. Още докато затваряше вратата зад гърба си и си развързваше обувките, Ленарт почувства, че нещо е различно. Нещо в атмосферата на къщата се беше променило, но той още не знаеше какво.

Влезе в кухнята и веднага разбра. Лайла седеше там. И Джери. А на коленете на Джери седеше момиченцето. Ленарт се закова на прага и защитното наметало се свлече от раменете му. Лайла го гледаше умолително, а Джери се преструваше, че не забелязва присъствието му; вдигна момиченцето под мишниците и го сложи на раменете си.

— Бип, бип, бип.

— Внимавай — предупреди Ленарт. — Тя не е играчка.

Колко ли му е разкрила Лайла? Ленарт ѝ махна:

— Лайла, ела тук. — Обърна се кръгом и се насочи към студиото, където можеха да разговарят необезпокоявани.

Лайла обаче не го последва.

Той се върна в кухнята и Джери му каза:

— Не се прави на важен, баща ми. Сядай.

Ленарт отиде при Джери и протегна ръце към детето. Джери не го пусна.

— Сядай ти казах.

— Дай ми я.

— Няма. Сядай.

Ленарт не можеше да повярва, че това се случва.

— Това да не е някаква… заложническа криза? Или?

Джери долепи буза до тази на момиченцето.

— Мамка му, та това е малката ми сестричка. Или почти. Не мога ли да я виждам?

Ленарт приседна на ръба на стола, готов да скочи, ако на Джери му хрумне някоя глупост. От много години Ленарт нямаше ни най-малка представа какво се върти из главата на Джери; боеше се от него както човек се бои от всичко неизвестно и по тази причина непредвидимо.

Момиченцето изглеждаше малко и крехко, впримчено в грубите ръце. Джери трябваше само да стисне и то щеше да се спраска като яйце. Ленарт не можеше да издържи и се опита да заговори на единствения език, който Джери със сигурност щеше да разбере:

— Джери. Ще получиш петстотин крони, ако ми я дадеш.

Джери се загледа в пода, уж в дълбок размисъл върху предложението. След малко отговори:

— Какво, да не мислиш, че искам да я нараня или нещо такова? За какъв ме смяташ?

Подкупването се беше оказало грешка. Ако на Джери му станеше ясно колко много означава момиченцето за Ленарт, ситуацията щеше да се влоши още повече. Затова той придърпа „Нортелйе Тиднинг“ и се престори на погълнат от статията за последните американски бомбардировки в Ирак; мъчеше се да не поглежда детето.

След известно време Джери продума:

— Мамка му, ама че е тиха. Не издава и звук.

Ленарт сгъна старателно вестника и отпусна длани отгоре му.

— Джери. Какво искаш?

Джери стана от масата, все така прегърнал момиченцето.

— Нищо особено. Докога смятахте да продължавате така?

Той понечи да подаде момиченцето на Ленарт, но когато Ленарт протегна ръце да го поеме, той се дръпна и го остави в скута на Лайла.

Ръцете на Ленарт го засърбяха, но успя да се овладее.