Йон Линдквист - Малка звезда

Тя отвори вратата и застана в основата на циментовото стълбище; пое дълбоко мразовития есенен въздух. Лицето на момиченцето се сгърчи и то отвори уста, сякаш за да опита на вкус новия въздух. Като че ли задиша малко по-дълбоко. Лайла се прокрадна няколко стъпала нагоре и се огледа.

Лайла, стегни се. Хлопа ти дъската.

Техният двор беше закътан, пък и дори някой да зърнеше бебето или да го чуеше, какво от това? Не е като да беше отвлечено и издирвано в цяла Швеция. Беше проверила във вестниците. Нито дума за изчезнало пеленаче. Ако Лайла Седерщрьом обикаляше из двора си с бебе на ръце, реакцията на хората нямаше да е да се хвърлят към телефона; щяха да намерят логично обяснение. Както правят винаги.

Лайла се изкатери стъпало по стъпало и отиде към беседката с люляците в най-отдалечения ъгъл на двора; седна на пейката с детето на коленете си. Есента беше топла и влажна и листата на люляците даже не бяха повехнали, камо ли да опадат. Седяха в закътан полукръг от зеленина и Лайла можеше да се отпусне.

После се поразходиха из по-затулените части на двора; показа на момиченцето лехата с подправки, цариградското грозде и ябълковите дървета — жълтите плодове бяха зрели и готови за бране. Погледът на момиченцето се оживяваше все повече и бузите му поруменяваха.

Заръмя и се прибраха в къщата. Лайла приготви бутилка мляко и седна в креслото с момиченцето в скута. То изгълта млякото за няколко минути и след това заспа в обятията на Лайла.

Лайла го поноси напред-назад из къщата просто заради удоволствието да държи топлото, отпуснато телце. И тогава телефонът звънна. Лайла инстинктивно притисна момиченцето по-силно. Тя погледна телефона. Той не я погледна. Не можеше да я види. Тя поотпусна хватката си и телефонът иззвъня отново.

Пришпорвана от звука, закуца към вратата на мазето и надолу до стаята на момиченцето, а телефонът в кухнята не млъкваше. Едва след като тя зави детето и сложи жирафа до него, спря да звъни. Лайла постоя и погледа момиченцето през летвите на кошарата. Дори докато спеше, в изражението му имаше нещо съсредоточено или бдително. На Лайла ѝ се искаше да може да го изтрие.

Спи спокойно, малка звездичке.

Телефонът пак зазвъня и Лайла успя да стигне до кухнята и да вдигне чак на седмия сигнал. Беше Ленарт и не беше доволен.

— Къде се губиш, да му се не види?

— В мазето.

— И не чу ли телефона?

— Хранех я.

Ленарт замълча. Явно беше отговорила правилно. Гласът му омекна:

— Яде ли?

— О, да. Пълна бутилка.

— След това заспа ли?

— Да. Веднага.

Лайла седна и затвори очи. Това е съвсем нормален разговор. Мъж и жена говорят за дете. Напълно обичайно. Усещаше тялото си невероятно леко, все едно от разходчицата из градината беше отслабнала двайсет килограма.

— Значи всичко е наред? — попита Ленарт.

— Да. Всичко е наред.

Лайла чу как при Ленарт се отвори врата. Гласът му се промени:

— Окей. Ще се забавя няколко часа, нещата се провлачиха.

— Няма проблем — отвърна Лайла. По устните ѝ пробяга усмивка. — Никакъв проблем.

През онази есен Ленарт беше много зает. Поне веднъж в седмицата трябваше да пътува до Стокхолм, а вкъщи прекарваше доста време на синтезатора. Лиси Кангер, певица, пробила донякъде на „Евровизия“, щеше да издава продължение на тотално разпродадения си дебютен албум. Звукозаписната компания се бе обърнала към Ленарт да „поразкраси“ вече написаните песни.

Ленарт написа изцяло нови песни и запази само по някой и друг такт от предишните боклуци, колкото първият композитор да може да приеме промените на бездарните си произведения.

Той добре знаеше с какво се заема. Още на първата среща със звукозаписната компания му бяха пуснали една песен, която не бе успял да пропусне през лятото.

Някакъв заместник-директор беше спрял магнетофона и бе обявил: „Искаме нещо в този стил.“

Ленарт се бе усмихнал и бе кимнал, макар вътрешното му око да бе видяло пустиня, в която душата протягаше ръце и викаше за помощ.

Есента щеше да е ужасна, ако не бяха миговете с момиченцето. Докато го държеше на коленете си и то правеше упражненията с кристалночистия си глас, той съзнаваше, че е в контакт с нещо велико. Не само по-велико от мизерните му песньовки, а по-велико от самия живот.

Музиката. То беше музиката . Истинската музика.

Ленарт винаги бе смятал, че всички хора имат вродена музикална дарба. Раждат се с нея. Само че още в най-крехка възраст ги захранват с боклуци. Насила. Накрая смятат, че съществуват единствено боклуци, че всичко трябва да звучи така. Ако чуят нещо, което не е боклук, го намират за странно и сменят канала.