Йон Линдквист - Малка звезда

Чува гласа му и си мисли за оная му работа.

Лайла отвори очи и премигна. Но беше твърде късно. Беше я видял. Внезапно усети как ръката му трепва. Козият крак изсвистя в широка дъга и се стовари върху коляното на Лайла. Тя ахна и отвори уста, за да изкрещи.

Беше станало от само себе си, той нямаше никакъв контрол над движенията си, затова веднага си прости. А после нещата се промениха. Лайла изпищя от болка и изненада и Ленарт се изправи и надигна козия крак отново. Този път знаеше много добре какво върши. Този път се прицели.

Стовари плоската страна на козия крак с всичка сила върху същото коляно. Нещо изхрущя и по пищяла на Лайла започна да се стича кръв, а лицето ѝ пребледня. Опита се да се дръпне от масата, но коляното ѝ поддаде и тя падна в краката му, вдигна ръце за защита и зашепна:

— Моля те, моля те, не, не…

Ленарт гледаше окървавеното коляно — под кожата се беше събрала сума ти кръв и само от едно място изтичаше тънка струйка. Той завъртя козия крак и замахна още веднъж, този път с острото.

Сега стана както трябва. Коляното се пръсна като воден балон, капачката изхвърча и кръвта шурна по краката на Ленарт, по градинската маса, по унищожените стъпала.

Лайла може би имаше късмет, че в този момент припадна и спря да пищи, иначе навярно Ленарт щеше да продължи и с другото коляно. Той добре разбираше какво прави. Щеше да сложи край на тичането ѝ. Нямаше вече да се поддържа стройна „за теб и за публиката“, и за всички мъже, които я чакаха из храстите.

За всеки случай трябваше да ѝ пръсне и другото коляно. Но след като Ленарт се надигна и погледна надолу към безжизнената фигура на жена си, към капачката на коляното, от която беше останало само пихтия от хрущял, отломки от кости и кръв, той прецени, че толкова стига.

Щеше да се окаже съвсем прав.

Стаята в мазето беше приятно затоплена, но въздухът бе все така влажен и прозорецът на нивото на земята се беше запотил. Малката лежеше в кошницата си и гледаше към тавана с големите си очи. Ленарт отметна одеялата и я взе в обятията си. Тя не издаде нито звук, изобщо не реагира на промяната.

Ленарт размаха жирафа пред очите ѝ. Тя го проследи с поглед за момент и после продължи да гледа право напред. Очевидно не беше сляпа. Ленарт щракна силно с пръсти до ухото ѝ и челото ѝ се посбърчи. Явно не беше и глуха. Но беше толкова невероятно… затворена.

Какво ли е преживяла?

Предположи, че е малко по-голяма, отколкото му се беше сторило, някъде на около два месеца. На два месеца човек успява да преживее достатъчно, та инстинктивно да си разработи стратегия за оцеляване. А стратегията на момиченцето може би се състоеше в това да бъде незабележимо. Да не се вижда, да не се чува, да не предявява претенции.

Очевидно стратегията не беше сработила. Бяха го оставили в гората и още щеше да е там, ако Ленарт не беше минал съвсем случайно. Прегърна го нежно, погледна го в бездънните очи и му заговори:

— Мъничка, сега си в безопасност. Няма защо да се страхуваш. Аз ще се погрижа за теб, Мъничка. Когато те чух да пееш, сякаш… сякаш имаше надежда. И за мен. Правил съм ужасни неща, разбираш ли, Мъничка. Неща, за които се разкайвам и ми се иска да не бях сторил. И въпреки това продължавам да ги правя. По навик. Просто така се получи. Можеш ли да ми попееш, Мъничка? Можеш ли пак да го направиш?

Ленарт си прочисти гърлото и взе ла. Звукът отекна от голите циментови стени и той сам можеше да чуе, че тонът не е съвсем чист — както когато не можеш да нарисуваш с лист и молив образа в главата си, ако нямаш техническото умение, така и неговият глас не можеше да вземе идеалния тон, който чуваше в главата си. Но все пак беше близо.

Устата на момиченцето се отвори и Ленарт продължи, нагласи се така, че устите им да са на една линия и насочи несъвършения си тон към детето, вгледан в очите му. То затрепери в ръцете му. Не, не затрепери. Завибрира. Нещо стана със звука в стаята, неговият тон зазвуча другояче. Въздухът му взе да привършва и едва когато неговият тон изтъня, преди да изчезне съвсем, той разбра какво става. Момиченцето беше отговорило с ла една октава по-ниско. Би трябвало да е невъзможно за едно малко дете да вземе толкова нисък тон и звукът прозвуча леко плашещо. Момиченцето използваше тялото си като резонатор и също като мъркаща котка издаваше чист тон в регистър, който би трябвало да е недостъпен за него.

Щом Ленарт замлъкна, млъкна и то и тялото му престана да трепти. Той го притисна към себе си и го целуна по бузата, просълзен. Прошепна в ухото му: