Йон Линдквист - Малка звезда

— Лайла. Ако дори доближиш телефона, ще те убия.

Устните на Лайла се извиха.

— И преди си ме заплашвал.

— Тогава също говорех сериозно. Както и сега. Ако не беше… ако не ми се беше подчинила. Щях да направя същото, което ще направя и сега, ако се обадиш някъде или кажеш на някого. Ще сляза в мазето и ще взема брадвата. След това ще се кача тук и ще те удрям по главата, докато умреш. А после каквото ще да става. Не ме е грижа.

Думите се нижеха една след друга. Съзнанието му беше бистро и ясно, беше съвсем спокоен и говореше сериозно. Чувството се оказа приятно и главоболието изчезна така внезапно, все едно някой е натиснал копче. Ръкавицата беше хвърлена, каквото имаше да се казва, беше казано, нямаше какво да се добави.

Животът можеше да започне отново. Може би.

Ленарт и Лайла.

Така и не се получи съвсем.

Някой може и да си спомня „Летен дъжд“ от 1969-а. Влезе в топ пет на „Свенсктопен“, а и със сигурност я има в някоя от онези компилации, които можеш да си купиш за петдесетачка от супермаркета.

От събирането им — и на сцената, и в живота — през 1965-а, докато си смениха името през 1972-ра, се наричаха чисто и просто Ленарт & Лайла. Имаха още няколко песни, които се подвизаваха в долната половина на класациите — достатъчно, за да им донесат участия, но не и за да станат звезди.

После си наеха нов мениджър. Новият беше двайсет години по-млад от предишния и първият му съвет беше да си сменят името. Старото звучало като тъпа версия на Айк и Тина Търнър, пък и модата да се нареждат имена едно след друго стигнала логичния си край с Дейв Ди, Доузи, Бийки, Мик енд Тич. Сега дошло времето на кратките и звучни имена.

И така, от 1972 г. Ленарт & Лайла станаха „Адърс“. На Ленарт му допадаше асоциацията, извиквана от това име: че идваха отвън, отстрани. Лайла го мразеше и го намираше за превзето, понеже то предполагаше, че свирят друг тип музика. В крайна сметка те повече приличаха на сестри Линдберг, отколкото на „Ху“, и не възнамеряваха да си разпердушинват електрическите китари на сцената.

Но все пак станаха „Адърс“ и това устройваше Ленарт, който търсеше ново начало. Беше написал няколко песни, които не се вписваха в старата картинка — нещо средно между „Свенсктопен“ и „Топ оф дъ Попс“. Нещо ново. А какво по-ясно можеше да отбележи новата посока от едно ново име? Той захвърли Ленарт & Лайла като някакво демодирано палто и се зае да композира за дебютния албум.

Записаха го през пролетта на 1973-та. Когато Ленарт взе в ръце първия екземпляр, изпита по-голяма гордост откогато и да било. Това беше първата плоча, в която всяка една песен беше лично негова.

Първият сингъл, „Кажи ми“, представляваше елегантна смесица между класическа естрадна музика — със саксофон и три акорда — и минорни партии, прилични на Бийтълсовите, а за свръзка служеше нещо подобно на народни мотиви. Беше си чист шведски хит, но и много повече от това. Имаше за всекиго по нещо.

В началото на май го пуснаха по радиото за първи път заедно с три други песни, които имаха шанс следващата седмица да намерят място в „Свенсктопен“ Изпълняваха ги „Турлейфс“ „Стийплърс“ „Тропикос“. И „Адърс“. Ленарт проля някоя и друга сълза. Едва като чу песента си по радиото, осъзна напълно колко е хубава.

Няколко дни по-късно с Лайла имаха участие. Организаторите бяха настояли да използват старото си име, понеже хората го знаеха. Ленарт не възрази — прие го като сбогуване с отминалите времена. От неделя нататък щяха да тръгнат по нов път.

И така, оставиха Джери, тогава седемгодишен, при родителите на Лайла и тръгнаха с колата към „Ескилстуна Фолкетс“ парк. Не беше голямо събитие — само те двамата, „Тропикос“ и някакви местни дарования на име „Берт-Йоранс“.

Няколко пъти бяха пели заедно с „Тропикос“ и познаваха и Роланд, певеца, и момчетата от групата. Ленарт получи доста потупвания по гърба и „добра работа“, тъй като всички бяха слушали „Свенсктопен“. И той успя да измънка някакъв комплимент за най-новата песен на „Тропикос“, „Лято без теб“, макар тя по нищо да не се различаваше от предишните. Даже не си ги пишеха сами.

Вечерта мина без засечки. Ленарт & Лайла дори закриха концерта и по този начин, така да се каже, засенчиха „Тропикос“, при това с апломб. Лайла пя по-добре от всякога, може би защото знаеше, че това е един вид лебедова песен. Никога повече нямаше да изпълняват тези песни — Ленарт беше казал така — и когато Лайла изпя последните тонове на „Летен дъжд“, очите на немалка част от публиката се насълзиха и аплодисментите бяха необичайно бурни.