Едуар Пейсон - Гибелта на „Звезда на моретата“

Той се хвърли назад тъкмо навреме, за да не бъде притиснат от втората лодка, която вече заемаше мястото на първата.

— Полека! Полека!

Една девойка, която тълпата носеше към него, наивно попита: „Къде е майка ми?“ „Спасихме я!“ — отвърна той и предаде девойката на моряка.

„Ще ги спасим, ще ги спасим всичките!“ — мислеше си той. Без да спира, без да слуша, той изтръгваше една по една жертвите, обещани на морето. Отделни думи, странни изрази стигаха до ушите му. „Видяхте ли Дик?“ „Бижутата ми!“ „Мамо!… Мамо!“

Най-ужасното беше, когато се мъчеше да се освободи от примката на вкопчените в него ръце. Трябваше да бъде груб, да отблъсква със сила жените, да удря понякога. Ругаеха го.

— Лодката е готова! Елате, хайде!

Първият помощник не се поколеба.

— Карайте. Ще ви подавам другите. Аз имам още работа тук. Ето, вземете тази жена вместо мен. Успех!

Бе извел сто пътника от опасност. Устреми се към четвъртата лодка. Командуваше я един механик, когото Симон не познаваше. Човекът от машинното, останал в лодката, не можеше да се освободи от обсадата на пътниците.

— Така няма да се справите никога — извика му Симон. — Оставете на мен.

— Какъв сте вие?

— Старши помощникът.

Тълпата го отделяше от застрашената лодка. Той се хвърли с лявото рамо напред, обърна се кръгом, притисна един пътник с дясното си рамо и с нечовешко усилие стигна до подпорната греда.

— Назад, мъжете! Има място за всички!

В този момент водата стигна до агрегатите. Всички светлини изгаснаха едновременно. Хората се хвърлиха лудо към лодките, с ужасии викове за помощ. Като под огромна вълна Симон се изви назад, изгуби опора и изчезна.

…Една след друга ракетите се стрелваха в небето — черно небе без звезди, — пробиваха мъглата, след туй се пръсваха и падаха отново. Дейвис не ги гледаше — нито тях, нито стария моряк, който ги изстрелваше. От мостика той стоеше над лодъчната палуба и следеше с поглед маневрата.

— Ало, Грейсън.

— Водата забави малко покачването си, но ужасният пукот се засили. Страхувам се, че дълго няма да можем да подадем светлина. Тръбопроводите се скъсаха.

— Напуснете долу.

Пречупване! Но каква е причината? Айсбергът? Невъзможно, ударът беше в носа, на няколко метра от вълнореза. Тогава какво? Какво? Спомни си откъслечни разговори, които бе чул — една история, която се разказваше под сурдинка и на която не бе обърнал ни най-малко внимание. Помисли за вибрациите, която разтърсваха кораба, щом вдигнеше определена скорост. Най-после, след като дълго бе обръщал и преобръщал тези мисли в главата си, той проумя една крещяща истина: „Звезда на моретата“ беше негодна за морето. Огледа кораба, който все още беше под краката му — не би трябвало изобщо да напуска пристанището…

Пречупване! Но дявол да го вземе! Той мислеше, че е открил мотивите, които бяха водили Йорган 1 1 Капитанът по снаряжението на „Компани Трансосеаник“. Б.а. в избора на капитан за „Звезда на моретата“. Пречупване! Не беше ли несигурността на кораба истинският мотив за неговото назначение?

„О! Йорган, вие, морякът — да постъпите така! Знаели сте, че «Звезда на моретата» не е съвсем сигурен и сте го пуснали на вода? Избягали сте от съмненията си, избирайки за капитан — талисмана!“ 2 2 Дейвис бе командувал кораби в продължение на седемнайсет години без нито една злополука. Б.а.

Като премисли всички събития по време на пътуването и тия, които го предхождаха, той се увери в правотата си. Всичко, каквото се разправяше за „Звезда на моретата“, беше вярно. 3 3 След като бе забелязал, че според проекта корабът става много дълъг и няма да издържи, проектантът Дрийм беше поискал да направи нови изчисления, но Йорган бе отказал. Проектантът бе подал оставката си. Б.а. Можеше ли да се забави построяването на кораба? Можеше ли да се променят проектите? Йорган се занимаваше със „Звезда на моретата“. О! Дейвис добре го познаваше, познаваше и честолюбието му. Йорган не бе искал да отстъпи.

Няколко дни по-късно грешката на Дрийм бе забравена. Ала вечерта, в дома си, Йорган размишляваше: съмнението го ядеше като червей: „Ами ако Дрийм се окаже прав?“ И за да се успокои, бе повикал Дейвис…

Капитанът на „Звезда на моретата“ изпитваше учудващо спокойствие. Сега той беше доволен от случилото се; загубите щяха да бъдат малки. „Звезда на моретата“ нямаше да потъне като камък на дъното — в буря…

Той забрави за Йорган. Вече не мислеше за сушата, нито за тези, които бяха останали там. С един поглед той обгърна палубите, където моряците — това наистина беше най-добрият екипаж от Ливърпул, — огнярите, сервитьорите спускаха лодките във водата. Всичко беше наред. От време на време той изсвирваше пронизително със свирката си и даваше заповеди с рупора. Малко по малко корабът се опразваше.