Емилио Салгари - Синът на червения корсар

— Лейтенантът го чака! Той е подготвил всичко.

— Добре. Можеш да си вървиш.

— Маркизо — рече графът развълнувано, — подобна услуга не съм очаквал от една дама, която би трябвало да бъде върл противник на корсарите.

— Винаги съм защитавала и пазила своите гости — отвърна маркизата. — Сигурно и вие на моето място нямаше да постъпите иначе.

— Бих дал живота си за вас — отвърна графът.

— Не се съмнявам в това — каза маркизата. — Кога искате да идете на кораба си, господин графе?

— Ако е възможно, веднага!

— На брега имам лодка. Тя е на ваше разположение. Вие ще се престорите, че отивате с моите негри на риболов. В удобния за вас момент ще се качите на борда на кораба.

Развълнуваната маркиза стана и отведе графа в градината. Бутафуоко, Мендоса и Барейо останаха, за да изпият шоколада, който метисите бяха поднесли.

— Господин графе — рече маркизата, като поспря под сянката на огромна палма, — нима няма повече да се видим?

— О! — усмихна се щастливо графът. — Надявам се, че преди да напуснем Мексиканския залив, ще се върна тук отново. Няма никога да забравя дамата, която спаси живота ми два пъти.

Маркизата гледаше към земята. Тя приближи до цветната алея встрани, откъсна орхидея, подаде я на графа и рече:

— Вземете това цвете за спомен от мен.

— Когато смъртта ме заплашва, то ще стои до сърцето ми. Ще бъде мой талисман — рече графът.

Маркизата вдигна главата си и графът забеляза, че прекрасните й очи плуваха във влага. В този момент се появи Бутафуоко.

— Господин графе — каза той. — Лодката е готова. Дойде часът на раздялата. Връщам се в гората си.

— Искате да ме напуснете?

— Моят слуга ме очаква — отвърна буканерът. — Не мога да го изоставя.

Те тръгнаха към вратата на градината, последвани от Мендоса, Варейо и четирима негри. Маркизата спря.

— Сбогом — каза тя развълнувана, като протегна ръка на графа. — Ще моля Бог да ви пази от моите сънародници. Не ме забравяйте и бъдете уверен, че съм готова да направя всичко за вас, когато имате нужда от мен.

Графът бе не по-малко развълнуван от маркизата. Той целуна ръката й и дълго я държа в своята. Бутафуоко ги наблюдаваше отстрани.

— Приятелю — каза графът, като му подаде ръка.

— Благодаря за всичко, което направихте за мен… А сега, кажете ми истинското си име!

— Какъв смисъл би имало! — отвърна буканерът.

— Потопил съм го отдавна в океана. Кой ще си спомни за мен днес във франция? За моето отечество аз съм мъртъв… а също и за сестра ми… Буканерът въздъхна тежко.

— Всичко е свършено — рече той.

— Не, господин…

— Барон Дьо Рувър — рече маркизата.

— Защо издадохте тайната ми, маркизо? — попита Бутафуоко. — Днес аз съм само един беден буканер. Вече нямам правото да нося герба на своя род, опозорих го…

— За мен вие винаги ще сте благородник — рече граф Вентимилия, силно развълнуван. — Дайте ръка, господин барон Дьо Рувър!

Буканерът за миг се поколеба, след това протегна ръката си.

— Ако имате нужда от живота на един мъж, господин графе, то спомнете си, че барон Дьо Рувър винаги ще бъде на ваше разположение.

— Не от вашия живот имам нужда аз, а от ръката и пушката ви — отвърна графът. Надявам се, че не се виждаме за последен път. Сбогом, маркизо! Сбогом, господин барон!

Той се отправи към брега и се качи в лодката. Четиримата негри се хванаха за греблата, а Мендоса седна на кърмата.

Когато лодката приближи нос Тибурон, четиримата негри хвърлиха мрежите.

— Малко съмнително е испанците да ни вземат за истински рибари — изрази гласно предположението си Мендоса. Все пак нека плаваме по-далеч от брега, докато не са ни заподозрели и не са започнали да ни обстрелват. Маркизата каза, че по всяка вероятност в гората има скрити отреди.

— Да — отвърна графът, който също изглеждаше неспокоен. — Забелязвам и нещо друго, Мендоса: ти видя ли големите лодки, които стояха полускрити на брега?

— Гръм и мълния! — извика морякът. — Да не възнамеряват да нападнат фрегатата?

— От това се страхувам, Мендоса. Четиримата негри извадиха мрежите. Мрежите бяха пълни с риба. Лодката се отдалечи от нос Тибурон, после описа широк полукръг пред носа на фрегатата. Те хвърлиха мрежите още два пъти. Когато слънцето започна да потъва в морето, лодката бавно доближи фрегатата. На палубата вече бяха запалени два фенера.

— Мендоса, доближи се до кораба. Испанците вече не ни виждат.

Лодката премина бързо разстоянието, което я отделяше от фрегатата. За най-голямо учудване на графа, стражата не вдигна тревога, въпреки че лодката доста силно се блъсна в кораба. Графът забеляза, че над водата висеше въжена стълба. Той се качи на палубата и извика: