Емилио Салгари - Синът на червения корсар

— Да, аз съм горската фея — отвърна чернокосата красива стопанка, широко усмихната. — Господин Бутафуоко, ще ни направите ли чест да вечеряте с нас? За другите двама господа заповядах да наредят маса на терасата. Графът беше озадачен. Кой беше господин Бутафуоко?

Маркизата направи знак на двамата роби и те отведоха Мендоса и гасконеца на терасата.

— Заповядайте, господин графе — каза маркизата. По всичко личеше, че тя бе в добро настроение.

Синът на Червения корсар и буканерът не се оставиха да ги молят втори път.

— Ще извините моята лакомия, госпожо — рече буканерът. — Но през последните два дни почти нямахме време да се нахраним.

— Вярвам ви, господин барон ди…

— Барон? — прекъсна я графът. Буканерът направи знак на маркизата.

— Извинете ме, господин Бутафуоко — каза красивата испанка. — Сбърках името ни. Толкова съм разсеяна. Мислех си нещо за барон ди Жиралдо.

Графът внимателно изгледа буканера. Той бе пребледнял.

— Всъщност, кой сте вие?

— Казвам се Бутафуоко! — кратко отвърна авантюристът.

— Вие криете от мен истинското си име.

— Погребах го в океана — мрачно отвърна буканерът, като потри челото си с длан. — Та, скъпа маркизо, вие казахте?…

— Забравих… ах, да… вие казахте, че патрулите са ви гонили цели две денонощия?

— Бях изгубил надежда, че ще стигнем имението ви, госпожо!

Маркизата се замисли.

— Бих искала да узная — рече тя, — защо синът на Червения корсар е дошъл тук след толкова години… Никой не жертва живота си без сериозно основание.

Тя се обърна към графа:

— Струва ми се, че ви дадох достатъчно доказателства за своето приятелство и не можете дори да допускате, че бих могла да издам вашата тайна, нали?

— Маркизо! — промълви графът с укор в гласа.

— Може би утре ще бъдете вече на борда на фрегатата си — продължи испанката с лека въздишка. — Може би никога вече няма да се срещнем…

— Вие искате да знаете защо съм напуснал Европа? Не съм го сторил от жажда за приключения, нито пък за да търся съкровища, имам достатъчно замъци и владения. Тук съм, за да потърся сметка от брата на вашия мъж, предишния губернатор на Маракайбо. Какво е направил той със сестра ми, внучката на княза на Дариен?

— На Дариен? — извикаха в един глас маркизата и Бутафуоко.

— Преди моят баща да дойде с братята си в Америка, той е бил женен за една брабанска херцогиня. Тя е починала твърде млада, по време на моето раждане. При едно плаване баща ми претърпял корабокрушение и намерил убежище при княза на Дариен, неумолимия враг на испанците. Той се оженил за дъщеря му, която му родила момиче. След като моят баща бил пленен при Маракайбо и обесен като обикновен разбойник, това момиче останало само. Бих искал да знам какво е направил с него вашият девер, маркиз Монтелимар, тогавашният губернатор на Маракайбо. Ето защо съм дошъл тук. Ако той е убил сестра ми, заклевам ви се, маркизо, ще го убия!

Графът спря за момент, замисли се и продължи разказа си.

— Тъй като отраснах в замъка на херцозите Савоя, не знаех, че баща ми има още едно дете. Преди по-малко от година узнах това от адмирал Морган, покровителя на Панама и сегашен губернатор на Ямайка. Тръгнах за Америка и няма да се върна в Европа, докато не отмъстя за сестра си.

— А къде ще я търсите? — попита Бутафуоко, който през цялото време беше мълчал замислено.

— Това ще ми каже маркиз Монтелимар — отвърна графът. — Сега знам къде се намира той. Надявам се в съвсем скоро време в ръцете ми да бъде и неговият секретар. Именно поради тази причина фрегатата ми ме очаква при нос Тибурон, изложена на опасността да бъде нападната от испанските кораби. Доволна ли сте от обясненията ми, маркизо?

Той още не беше довършил своята мисъл, когато в залата се втурна роб с жестока уплаха, изписана на лицето му.

— Войниците са тук, господарке!

— С какво право влизат в моя дом? — възнегодува маркизата.

— По заповед на губернатора на Санто Доминго — отвърна робът.

— Приятели — каза маркизата, като стана. — Не би било разумно да оставате повече тук. Марто, доведи веднага хората, които вечерят на терасата.

— Какво смятате да правите, маркизо? — попита буканерът.

— Ще ви скрия в избата за вино — рече маркизата.

— Това се казва скривалище — рече Мендоса, който точно в този момент бе влязъл с гасконеца.

— Марто, заведи господата в последната изба. Испанците никога няма да търсят там.

Четиримата мъже последваха слугата, който взе със себе си няколко факли и останките от вечерята в кошница. Марто отвори някаква врата и поведе бегълците по тясна и влажна стълба, последните стъпала на която свършваха в изба, пълна с огромни бъчви.