Емилио Салгари - Синът на червения корсар

— Можем спокойно да поизчакаме да се напият — рече той.

Пирът на войниците продължи половин час. След като те си отидоха, в избата настана тишина.

— Да ги нападнем ли? — попита Мендоса в тъмното.

— Кого? — полюбопитства Бутафуоко.

— Бъчвите!

— Върви по дяволите! На мен ми се спи…

След като Бутафуоко напълно се увери, че испанците няма да се върнат, отиде да спи. Двамата приятели отново се захванаха с бъчвите.

Два часа по-късно се появи негърът Марто. Той разбута бъчвите, които задръстваха входа, и каза:

— Господарката ви чака. Графът се беше събудил.

— Отидоха ли си войниците? — попита той.

— Да, господин графе.

— Хайде, Бутафуоко — рече графът. — Ще ми се довечера да бъда на борда на фрегатата си.

Те напуснаха избите и излязоха на двора, където ги чакаше маркизата.

— Добро утро, господин графе, добро утро, господин Бутафуоко! — каза тя весело. — Как прекарахте нощта?

— Спахме, маркизо — отвърна графът. — Ние сме свикнали да спим навсякъде, където имаме тази възможност.

Той се усмихна:

— Дали пътят е вече свободен?

— Нима толкова бързате — попита маркизата и добави: — Да ме напуснете…

С удоволствие бих останал тук повече време — рече графът. — Но все пак не забравяйте: аз отговарям за живота на своите хора!

— Надявам се, че не се виждаме за последен път — рече маркизата.

— Денят, в който ще ви видя отново, скъпа маркизо, ще бъде най-щастливият ден в живота ми — тържествено каза графът.

— Вие ще ме придружите до нос Тибурон. Имам там вила.

— Да ви придружа? — извика графът учуден.

— Това е единствената възможност, ако искате да спасите кораба си.

— Не ви разбирам съвсем, маркизо.

— Губернаторът е узнал къде се намира вашата фрегата и е издал заповед да бъде нападната незабавно.

Графът пребледня.

— Да нападнат кораба ми? За Бога! Ще ги изпреваря, та ако ще да се изправя пред лицето на самата си смърт!

— Ето защо, графе — продължи спокойно маркизата, — вие ще трябва да ме придружите. Но и вие, и вашите спътници, ще облечете дрехите на моите слуги.

— Ако се налага, и на негър ще се преправя!

— Надали ще е нужно — усмихна се мило маркизата. — Марто!

Негърът се яви начаса.

— Готова ли е свитата ми?

— Да, господарке. По протежение на целия път има най-малко двеста войници.

— Добре. Дайте да видим дали ще имат смелостта да досаждат на една Монтелимар.

Докато те разговаряха, в двора се бяха появили двама едри негри. Те носеха носилка на раменете си. Шестима бели и още толкова негри ги следваха с пушки. Скоро към тях се присъединиха и графът, Бутафуоко, Мендоса и Барейо. Те бяха облечени в синьо-бели дрехи, с извезан герб на маркизата на гърдите.

Графът протегна ръка на маркизата и я отведе до носилката. Тя се качи и шествието, начело с Бутафуоко, тръгна. Вървяха около час. В някаква горичка изведнъж пред тях изскочиха войници, преградиха пътя и извикаха:

— Стой!

Бутафуоко излезе напред и рече:

— Маркиза Монтелимар отива във вилата си при нос Тибурон. Какво искате?

— Свободно! — издаде заповед един от войниците и дълбоко се поклони.

Маркизата благодари с махване на ръка. Малката група продължи пътя си. Скоро заплашителното „Стой“ прозвуча отново.

— Дайте път на маркиза Монтелимар! — каза в отговор Бутафуоко.

Веднага, щом чуха тези думи, войниците се върнаха и заотстъпваха с почтителни поклони.

— Госпожо маркизо — рече графът, — ние за втори път ви дължим живота си.

Към обед пред тях се показа морето. Нос Тибурон представляваше горист полуостров. В средата на залива на котва стоеше „Нова Кастилия“.

— фрегатата! — извика графът. — Най после!

— Тихо, графе — каза маркизата. — Не забравяйте, че трябва да бъдете предпазлив. Наоколо е пълно с испанци. В този момент може би стотици очи наблюдават всяко наше движение.

На около двеста крачки от брега имаше дървена къща в мавърски стил. Къщата завършваше с тънка дървена кула, на която се развяваше знамето на рода Монтелимар.

Маркизата въведе бегълците в стая, мебелирана с бамбукови мебели и цялата украсена с цветя. Тя покани гостите си да седнат и каза на един от метисите:

— Да дойде мулатът!

След няколко мига в стаята влезе мускулест мулат и ниско се поклони.

— Можем ли да стигнем до фрегатата?

— Аз вече бях на борда.

— Говори ли с лейтенанта?

— Да, господарке.

— Информира ли го за опасността, която грози фрегатата? Каза ли му, че графът скоро ще бъде на борда?