Александра Потър - Внимавай какво си пожелаваш

Тя сваля черните очила „Шанел“ и ги нагласява на косата си, а след това ме пронизва с надменен поглед. Ако съществува любов от пръв поглед, то това в момента е ненавист от пръв поглед.

— Няма ли го? — повтаря възмутено тя.

Внимавай, Хедър, стъпваш по много тънък лед, предупреждава гласчето в главата ми. Наистина стъпваш по много тънък лед.

— Мога ли аз да ви помогна? — питам любезно аз. В никакъв случай не бива да позволявам личните ми чувства да надделяват. Налага се да се държа като истинска професионалистка.

— Може и да можете. — Тя изсумтява и по погледа й става очевидно, че й се иска да добави: „Но е по-вероятно да не можете.“ Тъй като няма никой друг, изборът й е доста ограничен. — Струва ми се, че вас говорихме веднъж по телефона.

Веднъж ли? Не са ли поне петдесет пъти, иска ми се ди кресна. Вместо това прехапвам език и полагам огромно старание усмивката да не слиза от лицето ми. Дръж се приятелски и не спирай да се усмихваш! Повтарям си тези думи като мантра, разбърквам боклуците по бюрото в напразен опит да си придам малко повече тежест.

— Тук съм заради сватбата.

— Сигурно много се вълнувате — опитвам се да разтопя леда аз.

— Много — отвръща тя, без да крие отегчението си. — Честно казано, най-много ще се зарадвам, когато всичко приключи. Да организираш сватба с петстотин гости е огромен стрес. От Прага чакаме струнен квартет, от „Харъдс“ обясниха, че нямало да им стигне времето да позлатят листата на сватбената торта, а пък стилистката ми взе, че си счупи китката… — Тя извива отчаяно очи. — Но аз съм винаги така. Открай време се заемам с повече, отколкото трябва. Лекарят ми ме предупреди да внимавам, иначе ще ме вкара в болница, защото съм щяла да припадна от изтощение. Аз му казах: „В никакъв случай, докторе. Това е собствената ми сватба и ако се наложи сама да си слагам очна линия, тогава ще го направя, при това с радост.“

— Невероятна сте — хваля я аз. Господи! Тази жена сериозно ли ми ги говори тези простотии? Едва се сдържам да я попитам дали ще намери сили в себе си да си сложи спирала, но ръчната й чанта ме разсейва, защото започва да шава.

— Господи — отскачам от рецепцията. — Тук има нещо живо. — Чантата продължава да се гърчи и едно черно носле се подапа отвътре. — Господи, това е плъх!

За пръв път виждам лейди Шарлът да се усмихва истински, когато от чантата й се подава най-плешивото и грозно подобие на куче, което някога съм виждала. Тя протяга ръка, започва да го чеше по главата и да гука:

— Кажи, Пухче, да не би ужасната жена да те изплаши?

Пухче ли каза?

— Това е Полиана, моята чихуахуа — представя тя тварта и ме поглежда сърдито.

— Господи, много се извинявам. Помислих… очичките й са като мъниста и си помислих… ами… — Чувам звънеца и след секунда на вратата се появява Брайън.

— Добро утро. — Той внася в офиса поднос от близкото кафене. Забелязвам, че е по-енергичен, отколкото го помня от вчера, дръпва от цигарата си и ни се усмихва широко и на двете.

— Какъв прекрасен ден.

Навън небето е притъмняло и всеки момент ще се изсипе пороен дъжд.

— Донесох ти двойно капучино без пяна, точно както го обичаш — заявява ведро той и ми подава пластмасовата чаша. — Има и кроасан с шоколад. Знам, че много обичаш.

Поемам ги от него и го поглеждам подозрително. Чакай малко. Това същият Брайън ли е, който всяка сутрин се тръшва зад бюрото, пуши цигара от цигара и подхвърли злобни забележки за публикуваното в „Дейли мейл“? Това ли е същият човек, който отказва да плати две лири и петдесет за чаша кафе, защото било „пладнешки обир“, и затова пие нес? Нали това е причината, поради която дори когато сме на снимки, си носим термос?

— Държа да ти кажа, че тази сутрин си доста напудрена. Да не би да има повод?

— Ами… — Исках да му кажа за интервюто, когато се видехме, ала след като лейди Шарлът е тук, това е просто невъзможно.

— Не ми казвай! — Той стоварва чашата си на рецепцията, дръпва от цигарата и ме поглежда с присвити очи. — Двамата с Джеймс сте се сгодили.

— Не бих казала — усмихвам се смутено аз и се опитвам да измисля как да го разсея, за да не говори за Джеймс. — Ти познаваш ли лейди Шарлът?

Името й сякаш разваля ведрото му настроение, защото тя стои и ни наблюдава като изцеден лимон. Не, по-скоро гледа така, сякаш току-що е изяла цял лимон.

— Много ми е приятно — измърморва тя и му подава увисналата си като умряла риба ръка.

Очаквам на Брайън да му прилошее, но той дори не трепва.