Александра Потър: Ти, който не си за мен

Венеция, Италия, 1999 г.

Под горещата лятна мараня Венеция изглежда като оживяло платно на Каналето. Над пастелните багри на елегантните ренесансови постройки се извисява кубето на катедралата „Сан Марко“. Плясък на вода. Тълпи от туристи. Децата тичат между туристите и разпръскват гълъбите. Мъже в строги костюми и дизайнерски слънчеви очила седят и пушат цигари. Екскурзовод с чадър запознава с историята на града група германски туристи.

И двама тийнейджъри. Крачат лениво по калдъръма на стария град. Нейната ръка е пъхната в задното джобче на дънките му, неговата — отпусната небрежно върху изпъстреното й с лунички рамо. Тя яде сладолед и се киска на някаква негова шега, а той ту дръпва от цигарата си, ту размахва ръце и прави смешни физиономии.

Това сме аз и Натаниел. Преди половин час се измъкнахме от леглото и сега прекарваме неделята си във Венеция така, както винаги прекарваме неделите си във Венеция — пием еспресо, ядем сладолед и се губим в лабиринта от тесни улички, пресичащи плетеницата от канали. Тук съм вече цяло лято и все още продължавам да се губя. Прекосяваме площада, завиваме, после и на следващия ъгъл, и на още един, и накрая попадаме на пазар, на който продават пъстроцветни изделия от стъкло мурано и венециански маски.

— Хей, какво ще кажеш за тази?

Обръщам се и виждам Натаниел, вдигнал към лицето си маска. Маската е с гигантски розови пера и е покрита със златисти пайети. Той се покланя превзето и аз се изкисквам.

— Отива ти! — подхвърлям.

— Ти подиграваш ли се с мен? — прави се на сърдит той, смъква маската и ми се намръщва.

— На кого, на теб ли? За нищо на света! — правя се пък аз на възмутена, а той ме погъделичква по носа с перата.

— Мисля да я взема за майка ми — промърморва Натаниел, оставя маската и взема друга. Този път избира гротескна, с дълъг, гърбав нос и изпъкнали очи. — Или може би тази?

— Ти луд ли си? Не, разбира се. По-добре първата! — отсичам аз.

— Сигурна ли си?

— Абсолютно — изричам аз уж като американка, но с моя манчестърски гърлен акцент прозвучавам толкова абсурдно, че той се разсмива.

— Какво щях да правя без теб?! — възкликва ухилено. — Но мисля, че трябва да поработиш повече върху този твой американски акцент!

— Все пак е по-добър от твоя британски акцент! — не му оставам длъжна.

— Добре, момиче, кво шъ каиш да му лапнем по една мръвка, а? — отвръща той с нещо средно между лондонски кокни и ланкаширски диалект и аз избухвам в смях. Той обаче ме грабва в обятията си, запушва устата ми с целувка и пита: — Толкова ли зле беше? — пита с престорено обиден тон.

— Направо ужасно! — отговарям с насмешлива сериозност, а той се обръща към щанда, за да плати за маската.

За момент оставам сама в слънчевото петънце на улицата и се усмихвам щастливо. Съзерцавам го как си пуши цигарата и се опитва да се пазари с търговеца. А след това се обръщам и погледът ми се плъзва из пазара. Не че искам да си купувам нещо — вече събрах достатъчно сувенири. Но все пак за гледане пари не вземат, нали така?

Зървам един щанд. Скътан в сенчесто ъгълче. Не точно щанд, а по-скоро сгъваема масичка. Но вниманието ми е привлечено не толкова от масичката, колкото от стареца, седнал зад нея. С изтъркана мека шапка и огромни очила с дебели черни рамки, увиснали на крайчеца на носа му. Взира се в нещо в малкото петно светлина вдясно от себе си. Обзета от любопитство, аз се измъквам от Натаниел и се запътвам към него, за да проверя какво прави.

— Хубав следобед се случи днес, нали? — изрича той на италиански.

Усмихвам се засрамено. Никак не ме бива с езиците. Вече близо три месеца съм във Венеция, за да изучавам Ренесансово изкуство, а италианският ми все още се ограничава само до „моля“, „благодаря“ и „Леонардо да Винчи“.

— Англичанка? — пита той.

— Да — кимвам и погледите ни се срещат.

— Какво прави хубаво момиче като теб тук само? — пита той и се усмихва широко. Разкрива зъби, подсказващи за четирийсетгодишно неразделно другарство с цигарите, и сякаш в потвърждение на това протяга ръка към горящия в пепелника му фас и с наслада си дръпва от него.

— О, не съм сама! — поклащам енергично глава и посочвам към Нейт, който чака да довършат опаковането на маската му. После я взема, пъхва я под мишница, приближава се към нас и небрежно мята ръка през раменете ми.