Александра Потър - Ти, който не си за мен

— Ееех, младост, младост! Брей, кога беше това… — отбелязва замечтано старецът и кимва одобрително към нас, а ние се ухилваме смутено. — Имам нещо точно за вас!

И в ръцете му като по чудо се появява нещо, което ми заприличва на стара монета.

Поглеждам го объркано и смотолевям:

— Ами… благодаря! — Усмихвам се, питайки се какво означава това, когато внезапно се сещам — той се опитва да ни даде пари. Божичко! Така ли изглеждаме в очите му — бедни? Вярно, че сме студенти и Нейт има малко опърпан вид с тези негови раздрани дънки, а моята рокля е виждала и по-добри времена, но чак пък толкова… — Всъщност ние и така сме си добре — побързвам да добавя и хващам Нейт за ръка с намерението да го отведа оттук, когато старецът най-неочаквано поставя монетата на някаква машинка и я счупва на две.

Наблюдавам го в захлас как във всяка от половинките пробива по една дупчица, а после вкарва в дупчицата кожена връвчица. Накрая триумфално вдига двете половинки и те се залюляват като медальони.

— За вас! — изрича ухилено. — Защото вие сте като тази монета — две половинки от едно цяло!

Вторачвам се невярващо в неравните ръбове на двете половинки. Приличат на две парченца от пъзел. Самостоятелно всяка от тях е просто това, което е — половинка от счупена монета. Но заедно образуват едно неразривно цяло.

— Аууу, колко романтично! — възкликвам аз и се обръщам към Натаниел, който ме наблюдава и се хили щастливо. Изчервявам се от притеснение. — Какво, да не би да смяташ, че не е вярно, а?! — промърморвам и го сръгвам в ребрата.

— Нищо подобно! — разсмива се той. — Нали и без това винаги те наричам „моята половинка“, а?!

— Само три хиляди лири — обажда се старецът.

Обръщам се и виждам очаквателно протегнатата му ръка.

— Дааа. Дори и романтиката си има цена — отбелязва философски Натаниел и вади портфейла си.

Боже, каква глупачка съм! Да си въобразявам, че старецът бил романтик, когато той през цялото време просто се е опитвал да ни пробута нещо! Голяма наивница съм, няма що! Но преди да успея да протестирам, Натаниел вече му е подал италианска банкнота и премята един от медальоните през главата си.

— Ето, виждаш ли? — подхвърля закачливо, като ми слага другия медальон. — Вече нищо не може да ни раздели! Там, където си ти, ще бъда и аз!

И въпреки старанието си да се държа ведро, усещам как моментално се вкисвам. Само след няколко седмици ще напуснем Италия и всеки ще се върне там, откъдето е дошъл — миг, от който се ужасявам. Още от момента, в който се запознахме, броя дните до раздялата ни.

— Хей! — прегръща ме топло Нейт, забелязал мрачното ми изражение. — Нали знаеш, че разстоянието няма да ни попречи? Ще си пишем, аз мога да се обаждам…

Спомням си за бедната си студентска дупка в Манчестър — там нямам дори домашен телефон, а какво остава — мобилен. А по книгите писмата може и да изглеждат романтични, но на практика те не могат да заместят миговете, когато се сгушвам във врата му, когато се тъпчем с огромни количества сладолед от обща купа в неделя следобед или когато му се присмивам на ужасния британски акцент.

— Може би — кимвам, като се опитвам да се правя на храбра. Не искам да развалям настоящия момент, като мисля за бъдещето, но то си седи там като огромен черен облак в небето, очакващ всеки момент да надвисне над нас.

— Ако искате да бъдете заедно, винаги можете да бъдете заедно.

Обръщам се и забелязвам, че старият италианец ни гледа замислено.

— Опасявам се, че не е толкова просто… — започвам аз, но той ме прекъсва.

— Не, много е просто! — отсича безапелационно. — Искате ли да бъдете заедно?

Натаниел накланя глава настрани, като че ли обмисля въпроса.

— Ами… не знам — изрича закачливо, а аз го сръгвам в ребрата. — Аха, — мисля, че това отговаря на въпроса! Значи, да, искаме! — И се обръща ухилено към продавача.

— Е, в такъв случай… — Старецът повдига рамене и дръпва от цигарата си.

— Трябва да се прибираме у дома — обяснявам аз.

— Къде е това у дома? — пита старецът.

Натаниел ме притиска до себе си и изрича:

— Луси е от Англия…

— А Нейт е от Америка — довършвам аз.

— Но сега сте във Венеция! — отвръща, без да му мигне окото, старецът. — И тук няма нужда да си казвате довиждане! Винаги можете да бъдете заедно!

„Е, в крайна сметка той май наистина се оказва сладък старец! — казвам си аз. — Малко старомоден, но пък романтичен!“

— Де да можеше! — засмивам се аз и стисвам ръката на Натаниел. — Но е невъзможно.